Натовареност

Измерване, нормиране и управление

Приемам нормата за натовареност като основополагаща при обезпечаване на справедливо решение в разумен срок. Съдията дължи да отдаде необходимото внимание на всяко възложено му дело, което неизбежно ангажира време. Затова намирам  възприетия и понастоящем подход нормата на натовареност да се съизмерва с необходимото време като единствено възможен. Смятам, че нормата на натовареността проявява значение в няколко насоки.

От една страна предварително оценената тежест на делата позволява планиране на делопотока и онагледява потенциала на съответния съд да осигури дължимия резултат в обещания от закона срок. Това обаче далеч не е достатъчно. Типизирането на делата не държи сметка за неизбежните специфики при отделните дела.  При утвърдения подход за случайно разпределение на делата вероятността оценено като по-тежко дело да се компенсира с постъпили по-леки дела от същия или друг тип не гарантира равномерно натоварване. Затова смятам, че единственият обективен измерител на натовареността е реално извършената работа по всяко дело. Воден от това си разбиране в предходната си концепция развих идеята за необходимост от оценка на натовареността въз основа на извършени процесуални действия и я отстоявах в рамките на организираното обсъждане на СИНС от СК на ВСС. Тезата частично бе подкрепена от колеги, редуцирайки я до съществени процесуални действия и бе възприета от СК на ВСС. 

При положение, че ЕИСС не обезпечава интегриране на предходно съществувалите деловодни системи ограничаването до регистрираните от нея постъпления изкривява представата за реалната натовареност поради изключване на дела, чието администриране обективно ангажира време и понастоящем. Затова смятам, че оценката за степента на натовареност на съдилищата следва да отчита всички подлежащи на разглеждане дела.

Съдията е незаменим както при изпълнение на възложената му функция, така и при реализация на други значими интереси в това число и грижа към близки или низходящи, зависими от неговото влияние. Затова и очакваното усилие освен да е обективно възможно не следва да е за сметка нито на здравето или живота на съдията, нито за социално значимите му ангажименти извън сферата на правораздаването. По тези съображения приветствам утвърдената норма за дължимо време от съдията в рамките на календарната година, очертаващо и капацитета му да поеме възложена работа. Затова и приемам за непосредствен ангажимент на СК на ВСС разработването на методология за предотвратяване на неразумната индивидуална натовареност, препятстваща в крайна сметка и приключване на делата в разумен срок. 

Според мен справедливата норма за натовареност изисква да се отчита и обективно предпоставената необходимост от допълнително време за придобиване на специфични знания и умения. Поемайки самостоятелен състав доскорошният младши съдия се нуждае от повече време в сравнение с районния съдия с опит. От допълнително време се нуждае и магистрат, постъпващ в системата при външен конкурс.. Промяната на материята предпоставя период на адаптация, което също така изисква повече време за придобиване на специфичната компетентност. Дори и смяната на състава налага допълнителни усилия за опознаване на висящите дела. От друга страна, специализацията и рутината обективно спестяват време. Обратно, липсващата специализация (каквато е практиката в т.нар. “малки съдилища”) изисква допълнително време за подготовка при разглеждане на възложените дела. Очевидно е, че необходимото време за единица типово дело за съдиите в специализирани състави и средно претегленото време сред съдиите в очертаните хипотези е различно. Единствено отчитането на тези специфики дава възможност за съотнасяне на нормата на натовареност към обективно различните случаи и в крайна сметка за повишаване на усещането за нейната справедливост. Системата не отчита тези специфики понастоящем.

Смятам, че усъвършенстването на системата за измерване на натовареността предполага периодична преоценка за адекватността на определените времеви стойности на процесуални действия, чиято меродавност обединява мнозинството съдии. Тази необходимост произтича както от постоянно увеличаващата се правна тежест на делата в контекста на постоянно усложняващите се обществени отношения (включително и произтичащи от членството в Европейския съюз) така и за идентифициране на добри практики при управление на делата. Идентифицирането на персонален подход, довел до икономия на време и в крайна сметка справяне с по-висока натовареност в рамките на дължимото работно време е основание за отличаване на приложилия го съдия. Огласяването на установения подход е и негов реален принос за оптимизация на съдебната система като цяло и очевидно надскача изискванията за заеманата длъжност, обосновавайки и адекватната оценка при атестация. 

Смятам обаче, че и идеалната система за измерване на натовареността не би била в състояние да обезпечи ефективно използване на обективно ограничения ресурс. Споделям тезата, че високата мотивация е средство за справяне и с по-висока натовареност. Доказано е обаче, че хроничното състояние на недостатъчни ресурси за посрещане на отговорности е сериозен стресогенен фактор и продължителното му въздействие засяга мотивацията и уврежда здравето на съдията. Затова и застъпвам теза, че отговорността за справяне с натовареността е споделена между съдията, който дължи да оползотвори обективно ограничения времеви ресурс и управляващите системата, които са в състояние да оптимизират било делопотока, било разпределението на функциите в процеса на администриране на делата.  Ето защо смятам за наложително управление на натовареността – пряко наблюдение от страна на административните ръководители на процеса на администриране на делата и своевременно предприемане на адекватни мерки, предотвратяващи струпване на делата с неизбежния от това резултат – забавено правосъдие. Пряк ангажимент на съдията е да осигури качеството на крайния си акт, а дължимото внимание към страните по всяко от множеството дела обективно го лишава от възможност да използва определения срок по всяко дело. От тази гледна точка намирам за обективно възможно системата за измерване на натовареността, въз основа на информацията за актуалния ангажимент и утвърдения като присъщо необходимо време, да оповестява очаквания период за приключване на всяко дело. Тази информация следва да се отчита и анализира както от административното ръководство, така и от ИВСС, чиято практика показва, че трайно игнорира вършената работа извън конкретно обсъжданото дело. Адекватно вложеното време по други дела, довело до забавяне на проверяваното, сочи за системен проблем, а не за такъв под контрола на проверявания съдия. 

Смятам, че унифициран подход за управление на натовареността е в състояние да обоснове изключение от принципа за случайно разпределение на делата между всички съдии. Приложението му ще предотврати и изкусителното за административните ръководители и ИВСС фаворизиране на срочността за сметка на качеството на работата или в ущърб на професионалното достойнство на редовия съдия. Същевременно приложен от административен ръководител иновативен подход за оптимизация на организацията, довело до повишена ефикасност, е реален принос за оптимизация на методологията и предполага нейното идентифициране и адекватно признание.

Предположението, че съгласно правилата на статистиката, концентрация на времеемки дела у един съдия е малко вероятно, не дава гаранция, че няма да се случи. Напротив, опитът показва, че дори едно дело може значително да се откроява от всички останали дела и да ангажира допълнителен ресурс, който понастоящем не се регистрира. Това е проблем, но не за съдията, а за органа на съдебната власт. Очевидно е, че концентрираното внимание върху ресурсоемко дело лишава от внимание страните по останалите дела, възложени на същия съдия. Системата на случайния избор не изключва опасността един съдия да поеме повече времеемки дела включително в рамките на унифицирания еднакъв индекс. Не подлагам на съмнение и вероятността забавянето по едно или няколко дела да се дължи на несъвършенства във възприетата организация на дейността на съдията. Смятам обаче за пряка отговорност на административното ръководство своевременно да идентифицира причината за забавянето и в рамките на процедура за неформална оценка да осигури адекватна подкрепа1 – споделено наблюдение и обсъждане на реални варианти за оптимизиране на работата. 

От друга страна, спестеното време в сравнение със осреднени показатели при аналогични условия предпоставя проучване на приложения подход от съдията. Приемам доказан при тези условия подход и оценен от административното ръководство като ефективен и ефикасен като основание за отличаване на приложилия го. От друга страна споделената добра практика по администриране на делата, а и структуриране на съдебния акт включително за необходимото съдържание на съдебното решение от гледна точка на изискването за яснота2 обезпечава усъвършенстване на дейността по управление на делата и в съда като цяло. Затова си мисля, че такъв подход е реално, но неизползвано понастоящем средство за подкрепа на съдии, срещащи затруднение при администрирането на дела. 

Отчитането на предполагаемата заетост е полезно за ефективното управление на натовареността. Индикацията, че постъпленията предпоставят свръхнатовареност в бъдещ момент открива възможност за предприемане на организационни мерки на ниво орган на съдебната власт и в крайна сметка – предотвратяване на прекомерното забавяне. 

Констатирана от административния ръководител невъзможност да осигури адекватна подкрепа обаче, особено когато тенденцията касае по-голямата част от магистратите, е повод да сигнализира СК на ВСС. Намирам потърсена при тези условия подкрепа за пряко ангажираща СК на ВСС да съдейства като предложи решения, почиващи на обоснована оценка за ефективност. Страничният поглед върху проблема гарантира и различна перспектива. Намирам за напълно възможно и на база наблюденията върху управленските решения в различните съдилища да бъде споделен доказан вече управленски подход.

Несъмнено съблюдаването на законните и/или инструктивни срокове е социална ценност, но е и обективно недостижима при отсъствие на нужните ресурси. Законът обещава срокове на всеки, потърсил защита пред съд без обаче да отчита броя на случаите, очакващи правосъдие. Логично е  и страните да не се интересуват от актуалните ангажименти на съдията, а да очакват обещаното им от закона решение в разумен срок. Смятам обаче, че те са в правото си да бъдат информирани за реалните възможности на системата, чиято намеса търсят. С оглед обективно ограничения ресурс време и неподлежащия на контрол делопоток практиката утвърждава инструктивни срокове, които обаче също не държат сметка за актуалното състояние. Ето защо отразената прогнозна продължителност на делото в  електронното дело, освен че е форма на дължима, според мен, отчетност на системата за потенциала й да посрещне очакванията на страните, ги подпомага да реализират информирания си избор дали да разчитат на съда да приключи делото им (когато му дойде редът) или да потърсят алтернативен способ за разрешаване на спора. 

От друга страна достигнат от СК на ВСС извод, че затруднението произтича от неефективни процедури например, дава повод въпросът да бъде поставен на вниманието на законодателната власт чрез министъра на правосъдието предвид законодателната му инициатива, съответно непосредствено на законодателната власт при периодичните доклади в обосновка на искания за ресурсно обезпечаване или законодателни промени. Така например, както е посочил и КСЕС, ефикасността на съдебния процес е обусловена от процесуална възможност за съдията да определя реда, обезпечаващ необходимото внимание към конкретното дело. Затова намирам за неоправдана обусловеността на процедурата по чл. 237 ГПК и чл. 238 ГПК от нарочно искане на страната. Бездействието на страната ангажира съда да обсъжда обстоятелства, които самият законодател не смята за значими в отношенията между страните. Това обаче реално ангажира време. 

Смятам за неоправдано ангажираща ресурси и процедурата за поправка на протокол при извършен звукозапис. Опитът показва, че тази процедура обичайно не разкрива твърдяните грешки. Не виждам пречка при основателност на молбата поправката да бъде извършена в закрито заседание и оповестена на страните, доколкото и съдът дължи да се съобрази със съдържанието на процесуалните действия, отразено в съдебен протокол. Така или иначе спорът за съответствие на отразеното в протокола и действително случилото се в съдебно заседание придобива значение в рамките на контролна процедура, при която съхраненият запис осигурява на контролиращия непосредствени впечатления. От тази гледна точка повторната интерпретация на случилото се от съдебния състав при съвместно изслушване на записа е лишено от практическа полза.

Друга възможност за законодателна намеса е промяна в местната или родовата подсъдност. Когато данните позволяват да бъде прогнозиран благоприятен ефект от евентуална промяна, ВСС дължи да я обоснове и да я отстоява пред министъра на правосъдието, имащ право на законодателна инициатива, съответно в годишния си доклад, представян пред Народното събрание.

Възможност за редуциране натовареността на съда, а и на прокуратурата е въвеждане на възстановителното правосъдие като възможна алтернатива при т.нар. леки престъпления, особено когато въздействието върху накърненото обществено правоотношение предпоставя активно съдействие от страна на извършителя или е причинява вреда. От тази гледна точка намирам за изключително подходяща тази процедура при неизпълнение на съдебно решение за издръжка, неизпълнение на съдебно решение за упражняване на родителски права или режим на лични отношения. В тези случаи корекционното въздействие в максимално кратък срок е от изключителна важност, на която формалният процес не би могъл да отговори. Освен това, съдебната намеса не е в състояние да ангажира адекватно извършителя на противоправното деяние да изпълни ефективно задължението си, от което обаче се нуждае правоимащият. Дори нещо повече, логично е да се очаква, че наказанието предпоставя и опасност от допълнително обременяване на взаимоотношенията и на практика защитата остава химера. 

При пътно-транспортни произшествия с причинена лека телесна повреда или причинени материални щети своевременно развилата се процедура при осигурена възможност за участие и на застрахователя, е реално средство за своевременно намиране на удовлетворяващо пострадалия решение.  

Смятам, че поетата отговорност за случилото се от страна на дееца (което е и предпоставка за пристъпване към възстановителното правосъдие), може да осигури очертания резултат – усещане за справедливост, и то без да бъде ангажиран ресурс на съдебната система, освен когато това е наложително. Широкото припознаване на тази възможност – идеята има бъдеще само ако е подкрепена от мотивирани магистрати, предполага и организационното осигуряване на услугата посредством съвместяване на доказан чужд опит при отчитане и на националната ни специфика. 

Пряко влияние върху степента на натовареност имат организацията на работния процес в това число оползотворяване потенциала на информационните технологии. Тези елементи от процеса на управление на натовареността са под непосредствен контрол на ВСС.

Оптимизация на работния процес 

Смятам за наложителен функционален анализ на дейността по администриране на делата с цел оптимизиране на този процес. Остойностяването на отделните процесуални действия от гледна точка на вложеното в тях време позволява реална представа за ресурса, който може да бъде освободен при реорганизация на дейността по администриране на делата или оптимизация на регламентирани процедури. 

Намирам за крайно наложително да бъдат утвърдени конкретни мерки за съсредоточаване вниманието на съдиите върху интелектуалните аспекти при управление на съдебните процеси и вземането на решения (срв. т. 19 от Становище № 11) като смятам, че част от тях могат да бъдат и организационни. В тази насока предлагам:

  1. Делегиране на компетентност на съдебната администрация при движението на делата – отстраняване на нередовност .При условията на свръхнатовареност незначителната тежест от времева гледна точка на действията по администриране на отделно дело изземва значителен ресурс на съдията.
  2. Непосредственият контакт между резултатно ориентиран служител в съдебната администрация и страната в момента на депозиране на искания по делото е и реално средство за обезпечаване надлежното упражняване на процесуалното действие – липса на подпис, описани, но неприложени доказателство за внесена държавна такса или пълномощно с обвързващи страната указания. Отстраняването на такава нередовност спестява последващи усилия както на съда, така и за страната.
  3. Възстановяване на практиката постъпило искане, предполагащо предварително внесена държавна такса да бъде образувано в дело и съответно разпределяно на съдия само при наличие на доказателство за внесена държавна такса. При положение, че самият закон предпоставя търсената защита от предварително платена държавна такса като установява и механизъм за определянето й не виждам пречка изпълнението на това задължение да бъде обезпечено от съдебната администрация, която, след адекватно обучение, да бъде непосредствено овластена непосредствено да комуникира със страната необходимостта от отстраняване на формални нередовности. Тази практика би била и средство за ограничаване избирането на съдия чрез подаване на множество идентични искания без внесена такса. При писмено изразеното несъгласие с указанията от съдебната администрация, делото се докладва на съдията, който преценява коректността на указанията. Когато са неточни, дава нужните указания и осигурява възможност за изпълнението им. Ако възражението е неоснователно – налага процесуалните последици. Практиката показва, че специфични случаи, изискващи съдийска преценка – чл. 72 ГПК, са рядко изключение. Това позволява деловодната система да включва алгоритъм за автоматично извеждане на размера на държавната такса. Сравняването на указаната от системата сума с отразената в платежния документ не предполага специални знания. Не виждам и пречка при затруднение съдебната администрация да бъде подпомагана от съдебните помощници, където степента на натовареност осмисля тази длъжност, а съдия да се намеси  едва когато въпросът не може да бъде разрешен при заложения алгоритъм, съответно органът на съдебната власт не разполага със съдебен помощник.  
  4. Възлагане на съдебната администрация ръководство на процедурите по ефективна размяна на книжа. Невъзможността за връчване по посочен адрес предпоставя изследване на предписани от закона данни и организация на дейността за връчване на новоустановените адреси, например. Делото да се докладва на съдия едва при изчерпване на цялата процедура за следващото процесуално действие при редовно връчване или преценка на начина, по който да бъде осигурено участието на страната в задочния процес. 
  5. Непосредствена комуникация между съдебните администрации на различните по степен съдилища при администриране на жалби без участието на съдия.

Прекият ангажимент на съдебната администрация с конкретен, дължим от институцията резултат създава усещане за принос. Това е доказано средство за мотивация на служителите, водещо до преодоляване на формалното отношение към работата.

  1. Преосмисляне на вменения на съдията ангажимент с чл. 78 ал. 3 от Правилника за администрацията на съдилищата. Законът гарантира на страните по делото достъп до съдържащите се в него книжа. Така установената процедура ненужно го затруднява – липсва възможност за каквато и да била преценка от страна на съдията.
  2. Ефективно използване на съдебния помощник при подпомагане на съдията в дейности, изискващи правни познания, включително установяване на приложимо право при дела с международен елемент, издирване на практика на Съда на Европейския съюз или Европейския съд по правата на човека, освобождава значителен времеви ресурс.
  3. В рамките на НИП изграждане на база данни, съдържаща направени проучвания по т. 7, позволяваща тематична подредба на информацията и търсене по ключова дума/въпрос с препратка към съответните актове. 
  4. В рамките на законоустановената си дейност ИВСС е в състояние да сравни различни практики по управление на делата и делопотока и след анализ, с оглед кадрова обезпеченост и евентуална специфика в дейността да допринесе за изграждане на стандарт, обезпечаващ оптимално използване на ресурсите в системата като цяло. 
  5. Споделяне на оценените като добри практики на национално ниво също е форма на реална подкрепа за усъвършенствуване на управлението на делата.
  6.  Както е имал повод да посочи КСЕС ангажимент за оползотворяване на времето в процеса на администриране на делата имат и участващите в процеса адвокати. В тази насока поддържам предложените и през 2017 г. мерки:

Смятам също така, че оповестена политика за диференцирано администриране на дела съответно отговарящи на формално утвърдените изисквания за разглеждане на спора по същество от тези, налагащи допълнителен ангажимент било за съдията, било за администрацията, пряко ангажира страната да допринесе за срочното развитие на производството, съблюдавайки. Освен, че не намирам основание да предполагам недобросъвестност от страна на съдията, евентуално констатирани действия, необосновано довели до забавяне на производството, могат да бъдат отчетени в рамките на атестационната процедура. При тези обстоятелства считам, че интересът на страните при диференциран на това основание подход е гарантиран.

▲