Чл. 193 ал. 6 ЗСВ – смисъл и потенциал

Повод за тази ми активност е идеята на Съдийската колегия при ВСС да предложи преосмисляне на § 6 от Преходните разпоредби на Наредба № 1 от 9 февруари 2017 г. за конкурсите за магистрати и за избор на административни ръководители в органите на съдебната власт, наричана впоследствие Наредба № 1. Без съмнение това е възможно. Със сигурност и ако стане висящото съдебно производство ще бъде прекратено поради липса на интерес. Възниква обаче въпросът кой има полза от това.

Естеството на административната дейност – управление на обществени отношения с произтичащата от това дискреция, пряко ангажира административния орган с изискването за предвидимост. Негов израз е безусловното следване на обявени вече правила. Правораздавателният орган може да подложи на проверка и да огласи порок на подзаконов акт, защото законът го овластява. Основание за това обаче не е и не следва да бъде субективното мнение на съдията, а несъответствието на правилото на идвнтифициран и дефиниран публичен интерес.  Макар и ВСС да е компетентен да създаде, а следователно и да отмени правило, решението за това не следва да почива на личните разбирания на отделните му членове, а на всеобхватно обсъждане на въпроса. Затова и без значение остава на колко от членовете на ВСС допада преходното правило. Ако съдията е обвързан от логически откроимата воля на нормотвореца, овластеният да я създаде орган дължи да подчини разбиранията си на ценностите, за чието осигуряване е предвидено правилото.

Вярно е, че незаконосъобразна практика не оправдава мултиплицирането й, но също така наложително е да се държи сметка, че отстоявайки общия интерес ангажиралите се с управление на съдебната власт дължат да го идентифицират и дефинират като съпоставят собствените си разбирания за смисъла на писаното правило с ефекта от приложението му върху управляваните отношения. Прочитът на всяко правило дори и да е защитим според правилата на формалната логика, придобива меродавност, едва когато осигурява, а не препятства реализацията на принципно защитими интереси. Несъмнено е важно административният орган да следва практиката си, но не броят на назначението при условията на чл. 193 ал. 6 ЗСВ и очакващите назначение няма съществено значение. Както мултиплицирането на принципно незащитими управленски решения така и формалният прочит на законоустановено правило лишава от оправдание делегираната власт.

Актуалността на въпроса не отпада и с изтичане на срока по отношение на последния проведен конкурс при старите правила. Кадровият орган дължи да легитимира избора си за всеки магистрат (в утвърдения в страната ни смисъл като събирателен образ за съдия, прокурор и следовател). Аргументация на решението с писаното правило, а не с потенциала му да допринесе за реализация на обществено значими интереси, стимулира правния нихилизъм и логично провокира противопоставяне. Иначе казано не нормотворческата компетентност и произтичащата от тпва обвързваща сила на правилото, а полезността му за регулираните отношения, гарантира неговата меродавност. Наведените аргументи “за” и “против” приложението на § 6 омаловажават ангажимента на кадровия орган да използва предоставена му възможност, за ефективно и ефикасно решаване на проблемите.

Както назначените, сред които съм и аз, така и очакващите назначение по този ред се нуждаем от опровержение на всякакво разумно обусловено съмнение, че се ползваме от нормотворческо недоразумение.  Убеден съм обаче, че въпросът няма персонален характер. Общественият облик на съдебната система произтича от личния авторитет на всеки от нас, поради което и ВСС дължи да го отстоява. Чл. 193 ал. 6 ЗСВ еднозначно отдава приоритет на обществения интерес от кадрово обезпечаване на органите на съдебната власт пред личния интерес на магистрата да израсне кадрово. Възниква въпросът следва ли в преходния период на въвеждане на новите правила амбицията за участие в следващ конкурс да надделее.

Воден от желание да провокирам публичен дебат в рамките на планираната процедура за отмяна преходното правило на § 6 от Наредба № 1, представям на вниманието на заинтересованите своята гледна точка.

Моята теза

Нормата на чл. 193 ал. 6 ЗСВ е израз на установената с редакцията принцип за осъществяване на функции в органите на съдебна власт от лица с траен професионален статус. Тази норма намира пряко приложение, поради което и преходното правило § 6 от Наредба № 1 не й придава обратна сила.

Аргументи

Реформата през 2016 г. еднозначно утвърждава адекватното планиране като средство за кадрово обезпечаване на различните органи на съдебната власт и изрично отчита необходимостта това да става своевременно. С тези цели може да бъде обяснено очакването обявеният конкурс да обхваща длъжностите, които се очаква да бъдат освободени през следващата година и фиксирания момент за начало на новия конкурсен цикъл – месец септември на всяка година – арг. от чл. 188 ал. 1 ЗСВ.

Придаденото временно действие на чл. 193 ал. 6 ЗСВ – девет месеца от приключване на конкурсна процедура, логично може да бъде свързано с нормативно предписаната периодичност и предполагаема продължителност на конкурсните процедури, предпоставящи кадровото израстване. Девет месеца, са необходимото време, в рамките на което се очаква да се осъществи подбора за попълване състава на съдилищата, предпоставящи възможност за кариерно израстване – 3 месеца за Върховен касационен съд, 3 месеца за апелативните съдилища и 3 месеца за окръжните съдилища. Съблюдаването на тази последователност гарантира яснота за освободените бройки и осигурява процеса на планиране за институционално по-нископоставените съдилища. Следователно, логично е очакването, че още в рамките на 10-я месец от приключване на процедурата за съответните съдилища кадровият орган ще е в състояние да планира длъжностите за следващ конкурс и да предприеме действия по реализацията му.

Концепцията за своевременно обезпечаване на органите на съдебната власт произтича от предписанието, че забавената процедура за конкретно ниво не е в състояние да забави процедурата за следващото йерархично ниво. Изрично е посочено, че невъзможността конкурсът за съответния орган да приключи в нормативно предписания срок, обуславя развитието на конкурсна процедура, основана на планиране за следващите по степен съдилища – чл. 189 ал. 1 ЗСВ.  Следователно предписаният едногодишен конкурсен цикъл предпоставя вероятност от възникване на кадрови дефицит в периода от началото на обявена процедура за съответния съд до месец септември на следващата година. Ангажиментът за своевременно започване на конкурсна процедура при неяснота за освободените места поради забавила се процедура за по-високопоставените съдилища, също би допринесъл за кадрови дефицит. Нуждата е още по-значима в периода на промяна на реда за оценка на магистратите при установеното в страната съдържание на този термин – съдии, прокурори и следователи.

Нормата на чл. 193 ал. 6 ЗСВ не държи сметка за условията и реда, при които е формиран резултатът от конкурсната процедура. Напротив, придадено е значение на факта че такава е приключила. В тази насока изрично е установена възможност за обжалване на крайния акт на кадровия орган, аналогично и на хипотезата на незачетен резултат в конкурсната процедура – ал. 5. Прави впечатление, че и в двете хипотези решението на кадровия орган се отклонява от установените резултати в конкурсната процедура.

Ако нормата на ал. 5 касае подредбата на участващите и в този смисъл поддържа висящността й, хипотезата на следващата алинея заличава значението на чертата. Както е посочено основание за това е освободена впоследствие длъжност в орган на съдебната власт, за който се е развила процедурата. Следователно, определящо за приложението й не е редът за формиране на класирането, а невъзможността предходно приключилата процедура да обезпечи кадрово съответния орган на съдебната власт. Ето защо логично следва извод, че нормата регламентира първични обществени отношения, компенсирайки недостатъка на утвърдения централизиран конкурс и необходимото време за поетапното провеждане на процедурата. Затова и нормата определя като предпоставка за приложението си приключила конкурсна процедура, а назначението обуславя от явил се дефицит в орган на съдебната власт при предпоставена от процедурата пречка да бъде своевременно отстранен.

Преходната разпоредба на § 210 ПЗРЗИДЗСВ е ограничена до преразгледания със закона въпрос – структурирането на конкурсната процедура като овластява ВСС да проведе заварена от промяната процедура по стария ред и да зачете формирания при тези условия резултат. Понеже както буквата, така и смисълът на чл. 193 ал. 6 ЗСВ не сочат тази норма да се ангажира с регламентиране на условията и реда за осъществяване на конкурсната процедура, преходното правило на § 210 ПЗРЗИДЗСВ остава неприложимо. Нормата на чл. 193 ал. 6 ЗСВ не касае реда за подредба на конкуриращите се кандидати, а установява самостоятелно основание за заемане на освободена длъжност от магистрат, доказал се в конкурсна процедура. Понеже вероятността да се яви кадрови дефицит е постоянна, няма причина да бъде установявано преходно правило. Проявлението на правопораждащите обстоятелства обуславя и предписания с нормата резултат – кадровият орган назначава следващия, според резултатите от приключилата конкурсна процедура, било то и осъществена по стария ред.

Освен обществения интерес в очертания вече смисъл, правилото на чл. 193 ал. 6 ЗСВ е средство за реализация и на достоен за защита личен интерес за магистрата да бъдат зачетени доказаните вече достижения в приключилата процедура. Вярно е, че съдбата на магистрати, доказали се в приключили процедури по стария ред е въпрос на време. Не виждам обаче принципно защитимо основание да бъде разрешена в отклонение на правилото на чл. 193 ал. 6 ЗСВ. Няма причина да бъдат зачетени постигнатите резултати на класираните в рамките на конкурсната процедура магистрати, а да бъдат пренебрегнати тези на останалите под чертата. Още по-абсурден е подобен подход при постигнати еднакви резултати и отдаване приоритет на активността при придобиване на ранг,  съответно на прослужените години в съдебната система.

Огласените в публичното пространство тези за актуалната роля на чл. 193 ал. 6 ЗСВ не могат да бъдат споделени и по следните съображения:

Очевидна е невъзможността в рамките на каквато и да било конкурсна процедура да бъде оценено качеството на ежедневната работа на магистрата. Фиксацията върху показан резултат, основан на някаква извадка или моментни наблюдения и то при липсата на дефиниран еталон, разкрива субективния характер на оценката и при новата процедура. Пряк ангажимент на ВСС е да създаде правила и критерии, гарантиращи в максимална степен подбора на по-добре подготвения магистрат, а при невъзможност за открояването му – обосновано основание за предпочитание на избрания. Новоустановената процедура не предлага качествено нов подход за оценката, за да обоснове неприложимост на резултата от приключила процедура по стария ред. Сравняването на магистрата с други несъмнено е важно за самооценката му, но следва да е допринесе и професионалното му усъвършенстване. Ползотворното сравнение предполага възможност за съпоставяне на установените достижения с произтичащата от това възможност за лично усъвършестване. Цифровото изражение на резултата от класирането не позволява това.

Кадровото израстване не е цел на закона, а средство за обезпечаване нуждите на органите на съдебната власт. Израз на това разбиране е правилото за уседналост – чл. 191 ал. 1 ЗСВ. От друга страна, равнопоставеността предпоставя равни възможности и еднакво прилагане на правилата спрямо всички участници в състезанието. Неучастието без оглед на причината за това изключва равенството в условията за сравнение. Желанието на магистрата не е и не би могло да осмисли развитието на конкурсната процедура. Веднъж заявено то е и би следвало да е израз на ангажимент да поеме и осъществява надлежно функцията си в идентифициран със заявлението орган на съдебната власт. Ето защо неучастието в развила се конкурсна процедура осуетява базата за сравнение, съответно възможността да обоснове защитима ценност. Еднозначно утвърдената цел – своевременно попълване на явил се дефицит в орган на съдебната власт е приоритетна по отношение личния интерес на магистрата да се конкурира за повишение.

Освен това, при положение, че законодателят изрично зачита резултатите от конкурсна процедура, осъществена при предходно установените условия и ред, не виждам разумна причина да бъдат игнорирана подредбата след последния класиран на обявените с приключилия конкурс свободни длъжности. Няма разумна причина да се счита, че неучаствалия в процедурата при старите правила има повече права от неучаствалия в новоустановената процедура. , Същевременно обаче фиксацията върху установения през 2016 г. нов ред за сравняване на конкуриращи се магистрати поставя в неравностойно положение участвалите в предходно приключили процедури и участниците в новоутвърдената. Липсва разумно обусловена причина за това различно третиране.

Вярно е, че кадровият дефицит може да бъде компенсиран с института на командироването, но считам, че това противоречи на смисъла на осъществената реформа – не е в състояние да осигури осъществяване на магистратски функции от лице с траен статус. Разумният прочит на промяната в режима на командироването не сочи на отстъпление от очертания принцип. Първоначално въведеното ограничение не отчиташе нуждата от заместване при по-продължително отсъствие – напр. поради заемане на възможна, но несъвместима публична длъжност и др. От кадровия орган зависи да ограничи продължителното командироване до тези обективно ограничени случаи. При утвърденото правило, че длъжността се заема след конкурс – чл. 189 ал. 1 ЗСВ, логично е да бъде предпочетен доказалият се в конкурсна процедура пред възможността да бъде привлечен временно командирован магистрат. След като законодателят зачита резултатите от класиране, осъществено при стария ред, няма причина да бъде отречено приложението на чл. 193 ал. 6 ЗСВ досежно приключилите приключилите процедури по стария ред.

Извод

Нормата на чл. 193 ал. 6 ЗСВ не е елемент от новоутвърдените условия и ред с редакцията на ЗСВ през 2016 г., а предоставена от законодателя на кадровия орган възможност своевременно да попълва персоналния състав на органа на съдебна власт с доказали се в конкурсна процедура магистрати.  В този ред на мисли  § 6 от Преходните разпоредби на Наредба № 1 от 9 февруари 2017 г. за конкурсите за магистрати и за избор на административни ръководители в органите на съдебната власт не създава първично отношение, а логично огласява приложение на пряко приложимото правило на чл. 193 ал. 6 ЗСВ и по отношение на приключили конкурсни процедури по стария ред.

Вярно е, че нормата на чл. 193 ал. 6 ЗСВ поставя множество въпроси. Несъмнено и отмяната й, каквато идея също бе изразена, ще освободи ВСС и специализираните му кадрови органи от ангажимент да намират решение. Това обаче не е основание за пренебрегване на нейния смисъл и потенциал.