Кой съм аз и какво съм правил досега?

Станах съдия, воден от желанието да допринеса за усещането за справедливост в обществото и поради вярата, че отдавайки се на каузата, мога да я реализирам. Преоткривам тази нагласа в ентусиазма на множеството встъпващи в системата колеги. Оказва се обаче, че амбицията на отделния съдия, макар и безусловно необходима, съвсем не е достатъчна, за да бъде получено професионално удовлетворение.

Видях колеги, отдадени на идеята да са полезни за страните, да пренебрегват личното си здраве и семейство. Приех, че това се очаква и от мен като този мой ангажимент може да ме оправдае пред баба ми, очакваща да споделя с нея някой от предвидените в календара почивен ден. Чувах за деца, които през неработно време се конкурират с разноцветни папки за вниманието на своите родители. Стигнах до извод, че фокусирането на съдията върху обществения му ангажимент за сметка на дължимото към близкото му обкръжение застрашава човешкия му облик. Споделям тезата, че добрият съдия трябва да бъде преди всичко достоен човек, поради което смятам, че приоретизиране на обществения пред личния му ангажимент поставя съдията пред абсурден избор. Наложително е тяхното съвместяване.

Съдията е незаменим в семейния кръг, както и при упражняване на правораздавателната компетентност. Дадох си сметка, че постигането на безспорно дължимия резултат – справедливо решение в разумен срок, предполага рационално използване на обективно ограничения ресурс1. Отговорността за постигането му е споделена между съдията и ангажираните с управлението на ресурсите в системата – административния ръководител и ВСС. Единствено съдията може да прецени кое е необходимо, за да бъде разрешен конкретно възложеното му дело, но дължи да стори това като държи сметка за нуждите и на останалите потребители на услугата правораздаване. Отговорност на административния ръководител е да наблюдава индивидуалните практики и при констатирано отклонение от обичайното за съда управление на делопотока, да идентифицира причината като предприеме адекватни мерки за своевременното й отстраняване. Ангажимент за ВСС е да осигури материалните условия, обезпечаващи качествен правораздавателен процес.

Счетох, че идентифициране на проблема и откритото му поставяне на вниманието на общото събрание е реално средство за преодоляването му. Чувах, че идеи има много, но трябвали пари, защото сградният проблем бил основен. Убеден, че макар и значим, битовият въпрос е само част от проблема, непосредствено се ангажирах с участие в първата конкурсна процедура за съдебни служители в Софийския районен съд (СРС) и при разрешаване на част от организационните му проблеми. За тази моя активност през 2005 г. бях награден от административния ръководител. Опирайки се на натрупания опит и даденото ми признание отново поставих проблеми, пряко ангажиращи с разрешаването им административното ръководство на СРС и ВСС. Случи се обаче да чуя, че работата в трайно свърхнатоварен съд е въпрос на личен избор и на който не му харесва може да си ходи, а останалите трябва да преживеем СРС като етап от професионалното си развитие, зависещо към този момент предимно от инициативата на административния ръководител на институционално поставения по-високо съд.

Убеден, че ангажиментът за осигуряване на справедливо решение в разумен срок предполага обективна възможност за това, продължих да поставям проблеми, препятстващи приключването на неразумния брой дела в очаквания разумен срок. Воден от вярата, че адекватната оценка на свършената работа обезпечава безусловно необходимата мотивация, гарантираща индивидуалната независимост на съдията, през 2006 г. бях сред инициаторите на първата покана към ВСС да посети СРС за поставяне проблема на свръхнатовареността на този съд и безпринципната кадрова политика. Организирахме срещата въпреки изричното противопоставяне на тогавашния председател на СРС. Отнасянето и до ВСС на тези принципни въпроси не доведе до осъзнаване на очертаните проблеми, нито до предприети мерки за преодоляването им.

През 2008 г. ВСС ангажира външен изпълнител да предложи критерии за обективна оценка на натовареността. Разработеният и приет от ВСС продукт не доведе до очаквания резултат – да бъдат утвърдени обектевни критерии за измерване натовареността. През 2011 г. по покана на председателя на Комисията в предходния състав на ВСС доразвих пренебрегнатата от изпълнителя идея за времето като обективен измерител на фактическата и правна сложност на делото. Освен, че този извод логично произтича от утвърдения с чл. 6 ал. 1 от ЕКПЧ стандарт, в Становище ? 6 (2004) на КСЕС разумният срок еднозначно се свързва с отдаване на необходимото внимание към всяко възложено на съдията дело.

През 2016 година ръководството на СРС си даде сметка, че решаването на битовия проблем не е в състояние да осигури очаквания ефект. Смятам, че съществуват ефективни средства за управление на потока от дела, съсредоточени в правомощията на управляващите ресурсите на системата, които трайно се неглижират.

Основен и неизяснен понастоящем въпрос остава качественият критерий за оценка на свършената работа. Използваният количествен критерий, основан на брой дела в абстрактно формулирани срокове без да се държи сметка за необходимото внимание към всяко дело с оглед проблемите, произтичащи от спора, поставя под въпрос очакваната справедливост. Именно защото практикуващият магистрат най-добре знае какво е необходимо, наложителен е съдържателен дебат в тази насока, който следва да бъде иницииран и организационно обезпечен от Съдийската колегия при ВСС. Лично аз споделям тезата, че освен положена точка на повдигнатия спор, правосъдието е призвано да осигури и културно-възпитателно въздействие2.

Необяснимо и досега за мен остава нежеланието на ВСС в различните си персонални състави да идентифицира и поеме собствената си отговорност в процеса на обезпечаване на справедливо решение в разумен срок. Възхищавам се на колегите, които съумяват да отдадат необходимото внимание към всяко възложено им дело въпреки налаганата от ИВСС и безкритично възприемана от ВСС сакралност на абстрактно формулираните срокове по администриране на делата и постановяване на съдебни актове. Намирам обаче провокираното от тази политика противопоставяне между дължимото внимание към конкретното дело и обективно ограниченото време за унижаващо достойнството на почтения магистрат и реално застрашаващо неговото здраве.

Ако на концептуално ниво връзката между ангажимент и обективна възможност вече е разпозната – нормата на натовареността утвърждава конкретна мярка, трайно неглижиран остава човешкият фактор. С очите си видях как колега, решен да преодолее бройката дела, не преживя инициирана проверка за неизписани съдебни актове. За съжаление този случай не остана единствен. По моя инициатива, подкрепена от колеги в СРС още в началото на 2008 година поискахме от ВСС да определи границата на щадящото психическо натоварване. Огласената нужда не бе идентифицирана от сезирания с искането състав на ВСС.

За проблема бяха сезирани и трите съдийски организации. На позива за съдействие откликна единствено Съюзът на съдиите в България (ССБ). В резултат на проведеното експертно изследване на условията на труд при упражняване на специфичната съдийска работа през 2009 г., финансирано по линия на Оперативна програма “Административен капацитет”, съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския социален фонд”, експертите заключават още през 2008-2009 г., че неизбежният стрес при съдийската професия дори на средно и умерено над средното ниво при хроничното му поддържане е мощен фактор, който ще продължи да провокира устойчиво нарастване на заболеваемостта и риска за физическото и психичното здраве, за социалната реализация и професионалната компетентност на съдията3. Бяха предписани конкретни мерки за превенция и ограничаване на рисковете за здравето на съдията. Изследването бе поставено на вниманието на ВСС. Многократно обръщах внимание на изследването и на административното ръководство на СРС. Не бяха предприети никакви мерки за профилактика на стреса и ограничаване на вредното му въздействие върху личността на съдията. Неразбираемо за мен остана трайно пренебрегваното от страна на ВСС нормативно утвърденото негово задължение да регламентира работен процес, гарантирайки здравето и човешкото достойнство както на магистрата, така и на администрацията в органите на съдебната власт.

Отчитам, че закъснялото правосъдие е равностойно на липса на такова. Едва ли някой ще оспори обаче, че и формалният подход към възложените дела, ако и да удовлетворява налагания понастоящем количествен критерий, постига същия резултат. Наложително е да бъде изградена адекватна система за оценка качеството на съдебния акт4. За тази цел необходимо е единодействие между редовите магистрати и ангажиралите се да управляват процесите в системата.

Черпя вдъхновение от съдиите, които въпреки индивидуалната си натовареност, се ангажират с разрешаване професионалния проблем на свои колеги и показват способност да подчинят личния си интерес на общностния. Вярвам, че участието на редовия магистрат при решаване на концептуални въпроси от значение за правосъдието обезпечава наложителната за правораздавателната дейност саморегулация. Чух обаче от административен ръководител, че ангажирайки го с професионални проблеми, вместо да си гледам делата, губя своето и неговото време. Това ме амбицира да се включа активно в работата на Съюза на съдиите в България с очакването, че идентифициран от съсловна организация общностен проблем би придобил нужната тежест, за да предизвика търсене и намиране на адекватно решение. Оказа се, че тази трайно следвана практика в утвърдените демокрации не работи в български условия. ВСС в различните му персонални състави не се вълнува от съдържанието на споделения проблем, а от броя на дръзналите да го поставят. Дори нещо повече, проявената активност провокира негативно отношение към съдии или съсловни формирования, с които се идентифицират. Известно ми е, че рушенето на авторитета е утвърден прийом в политическото противоборство. Когато обаче се прилага спрямо съдия, провокира конформизъм и пряко засяга обществения интерес – правораздавателната власт да се упражнява от лица, способни да отстояват както своя, така и утвърдения в демократичната държава общ интерес. Не разбирам и не желая да приема подобна практика.

Нежеланието на ВСС в различните му персонални състави да отговори на отправяни критики към конкретни негови актове или необяснимо бездействие, демонстрира силов модел на управление. Поведение, предопределено от броя на изискващите го, а не от съдържанието на поставения проблем, разкрива управленски дефицит. Реализирана власт, обяснена единствено с призната от закона възможност за въздействие, създава усещане за произвол, обясняващ и традиционно ниския авторитет на ВСС и сред самите магистрати. Убеден съм, че адекватното внимание към всеки споделен проблем било от страна на редови магистрат, било от съсловна организация или представител на гражданското общество и вземане на принципно обосновано решение, е в състояние да издигне авторитета на ВСС.

Споделям тезата, че единствено независимостта на съдебната власт обезпечава върховенство на закона, а натоварени да го гарантират са редовите съдии, прокурори и следователи. Вярвам, че именно способността у правоприлагащия да подчини собствената си преценка за дължимо с общоутвърден еталон и чувствителността му към принципно обоснован чужд интерес е основа за достигане на така прокламирания резултат. Както капитанът на кораба определя посоката, но, за да достигне заветната цел е пряко зависим от компетентен и мотивиран екипаж, така и ефективното управление на съдебната система се нуждае от чувствителност към всеки възникнал проблем и адекватно средство за разрешаването му. Тази взаимозависимост логично доведе и до нормативно утвърденото самоуправление в съдебната система. Практиката обаче показва крещяща нужда от попълване на концепцията със съдържание. Ефективното самоуправление предполага осмислянето му като реален способ за преодоляване на системни проблеми. Придобитите знания за алтернативните способи за преодоляване на конфликти и натрупан опит да стимулирам участниците в него непосредствено да участват при разрешаването му ме мотивират да считам, че съм в състояние да допринеса за осмислянето този подход и оползотворяване на неговия значителен потенциал и в процеса на самоуправление.

Смятам, че именно неспособността на ВСС да разпознае своята отговорност като орган, непосредствено ангажиран да обезпечи гаранциите за върховенство на закона, провокира и намесата на Европейската комисия, чиито периодични доклади ретранслират предходно идентифицирани проблеми от самите съдии. Не огласяването на проблемите, а липсата на адекватни действия, насочени към преодоляването им, поддържа съществуването на Механизма за съдействие и проверка (МСП). Убеден съм, че политическо решение за прекратяване на тази форма за обратна връзка не би довело до преодоляване на трайно игнорираните проблеми и възраждане на практически липсващото обществено доверие към съдебната система.

Вярвам, че общественото доверие в съдебната система е основния й капитал. Същевременно се убедих, че утвърденото до неотдавна разбиране, че съдът говори с актовете си, не е в състояние да преодолеее традиционно ниското доверие, достигнало понастоящем безпрецедентно ниско равнище. Безусловно споделям тезата, че съдията не следва да се обяснява за конкретно свое решение, но лично се убедих, че адекватно разяснените съображения обезсилва лансираната в публичното пространство безпринципна критика.

Тъй като професионалният престиж на отделния магистрат печели и утвърждава доверието в съдебната система, накърнената репутация не е индивидуален проблем. Наложително е да бъде изграден ефективен механизъм за противодействие на всяка форма на неправомерно въздействие върху тази ценност без оглед източника съответно да бъдат предприети адекватни мерки за преодоляване на констатирани слабости при изпълнение на длъжността.

Бях част от съдебната системата, когато изпълнителната власт и политически ангажираните личности избягваха да рушат авторитета на съда. Станах свидетел на безпринципното критикуване актовете на съда в контекста на борбата с престъпността. Оказа се, че декларираната и публично огласена позиция на съдии не е в състояние да защити авторитета на правосъдието.

Дадох си сметка, че незнанието само по себе си провокира недоверие. Това ме амбицира непосредствено да се ангажирам със запознаване на подрастващите с дейността на съда. Идеята бе припозната от Управителния съвет на Съюза на съдиите в България през 2004 г. и споделена от колеги в Благоевград, Варна, Видин, София и Чепеларе. С финансовата подкрепа на Инициатива за развитие на съдебната система бе осигурено събиране в гр. София на 45 деца от 3-ти и 4-ти клас, участвали в симулирани наказателни процеси в тези градове, развити на основата на приказката „Червената шапчица“. Децата се включиха в отбори на адвокати и съдии в граждански процес при създадена от мен методология. Резултатът доведе до дадена препоръка от привлечения за оценка на проекта експерт дейността да бъде апробирана като форма на гражданско образование в училищата.

Проявеният интерес вдъхнови създаването и на симулиран процес под наименование „Наркотикът – въпрос на свободен избор или лесен начин да загубиш свободата си“ с целева група ученици от 9-10 клас. Проектът бе реализиран през 2005 г. по разработена от мен методология и осъществен със съдействието на колеги в гр. Бургас, Габрово, Несебър, София. Обезпечената финансова подкрепа от Инициатива за развитие на съдебната система към Американската агенция за международно сътрудничество осигури възможност от екип при Театрално студио „Камбана“ да бъде пресъздадена личната история, довела до извършено престъпление. Посредством метода „Форум театър“ бе провокиран дебат за социалните измерения на проблема, съответно ролята и отговорността на семейството и приятелите за предотвратяването, съответно за преодоляването му.

Съавтор съм и на симулиран процес под наименование „Наказателният процес от А до …Я“, реализиран съвместно от Съюза на съдиите в България и Асоциацията на полицейските началници. Концепцията бе финансово подкрепена по програма МАТРА на Холандското правителство и реализиран през 2006 г. Осигурените средства обезпечиха в максимална степен наподобяване на реален случай като пострадалите и обвиняемите бяха представени от актьори при Театрално студио „Камбана“. Младши съдии, младши прокурори, адвокати, журналисти и курсанти в Академията на МВР отделиха от личното си време като споделиха знания и умения при разследване на тежко престъпление и оценка на извършеното от гледна точка на съдията и на страничния наблюдател. Необходимостта от ефективна комуникация и съвместно обсъждане на срещани в практиката проблеми на съвместни форуми между съдии и всички ангажирани да обезпечат усещането за правна сигурност в обществото, е идентифицирано като добра практика и в редица становища на КСЕС5.

Продължих с реализацията на тези идеи и през следващите години въпреки срещания скептицизъм сред неприпознали идеята колегии и споделяна оценка за неадекватност към актуалните проблеми на съдебната система. Непосредствено обаче се убедих, че осмислянето на съдебната власт изисква представяне на дейността по правосъдие по разбираем за професионално необренените членове на обществото. Работата с подрастващи и косвения досег до техните родители даде реални резултати. Колеги, възприели този подход също споделят за коренна промяна сред общността в отношението към фигурата на съдията и престижа на съдийската професия.

Едва през 2014 г., провокиран от доказано повишаване на общественото доверие в други държави, ВСС припозна като удачна тази форма за повишаване на правната култура. Ентусиазмът на впечатляващо число съдии и прокурори, отзовали се на инициативата за включване в дейността, доведе до 5-годишно споразумение между ВСС и Министерството на образованието и науката в рамките на Образователна програма „Съдебната власт – информиран избор и гражданско доверие. Отворени съдилища и прокуратури”. Непосредственият ми опитът обаче показва, че ефектът от начинанието може да бъде значително увеличен при адекватна методолическа подкрепа, каквато понастоящем липсва.

Давам си сметка, че макар да води до лично удовлетворение и повишаване на общественото доверие, работата с подрастващите не е достатъчна. Считам за наложително осмислянето на властта като средство за разрешаване на социалнозначими проблеми. Убедих се, че съдия в малък съд според критериите на ВСС е в състояние да утвърди този подход на местно ниво. Видях как идентифицирането на проблем, стоящ извън рамките на конкретното дело и провокирания ангажимент на различните институции, обезпечава на практика реализация на нормативно утвърдените интереси.

Споделям тезата, че констатираните пречки да бъде постигнат напрактика произтичащият от решението ефект ангажира съдията да ги огласи като в контекста на ефективно сътрудничество с останалите власти да допринесе за преодоляването им6. Вярвам, че подобен подход е в състояние да издигне и авторитета на системата като цяло. Ето защо освен, че е разпозната като добра практика, предвид безпрецедентно ниското обществено доверие, считам за наложителна целенасочената работа от съдиите извън непосредствената им правораздавателна функция. От тази гледна точка осмислянето на функциите на районния съдия в т.нар. „малки съдилища“ през призмата на потребностите на местната общност ще осигури адекватна представа за необходимите ресурси за удовлетворяването им.

Давам си сметка, че проблемите на съдия в голям и малък град са от различно естество. Намирам обаче за изключително деструктивно и противно на идеята за индивидуална независимост противопоставянето между магистрати на териториален, институционален, съсловен и какъвто и да било друг признак. Проблемът на отделния магистрат или обособена група от магистрати, независимо от неговото естество, засяга функционирането на системата като цяло. Така например съдията, който съумява да обезпечи правосъдие в законоустановените срокове се налага да търпи упреци за бавното правосъдие, допуснато от друг съдия. Страните, независимо в кой край на страната търсят правосъдие, имат право на справедливо решение в разумен срок. Ето защо своевременното идентифициране на проблема и адекватния подход за преодоляването му ще доведе до формиране на общност, способна да утвърди престижа на съдийската професия с произтичащата от това професионална удовлетвореност.

Харесвам си работата. Смятам обаче, че оптимизирането на работния процес, съпътстващ същинската дейност по правораздаване ще доведе до повишаване ефективността и професионалното удовлетворение. Не се плаша от работа, но се нуждая от време, за да концентрирам усилията си за разрешаване на множеството проблеми в системата.

Искам да бъда част от общност, чувствителна към индивидуалния проблем. Убеден съм, че целенасочена работа, институционално и организационно обезпечена от Съдийската колегия при ВСС усещането за принадлежност към авторитетна в обществото социална прослойка е въпрос на време. Натрупаните знания и опит ме мотивират да се считам за способен да допринеса за този резултат.

← Назад
Мотиви и концепция

Напред →
Какво може да бъде направено?

1 Тази връзка изрично е дефинирана в Становище № 6 (2004) на Консултативния съвет на европейските съдии (КСЕС) на вниманието на Комитета на министрите и на Съвета на Европа относно справедлив процес в разумен срок и ролята на съдията в процеса като се вземат предвид алтернативните способи за разрешаване на спорове.

2 срв. параграф 7 от СТАНОВИЩЕ № 7 (2005) на Консултативния съвет на европейските съдии (КСЕС) на вниманието на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно „правосъдие и общество“

3 Изследването в съкратена форма е достъпно тук.

4 Оценяването на качеството на отделните съдебни решения следва да се прави преди всичко на базата на фундаменталните принципи на ЕКПЧ – срв. пар. 60 от Становище № 11 (2008) на Консултативния съвет на Европейските съдии (КСЕС) на вниманието на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно качеството на съдебните решения, наричано впоследствие Становище № 11 (2008).

5 срв. пар. 45 от МНЕНИЕ № 12 (2009) НА КОНСУЛТАТИВНИЯ СЪВЕТ НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ СЪДИИ (KCEC/CCJE) И МНЕНИЕ №4 (2009) НА КОНСУЛТАТИВНИЯ СЪВЕТ НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ПРОКУРОРИ (КСЕП/ССРЕ) НА ВНИМАНИЕТО НА КОМИСИЯТА НА МИНИСТРИТЕ КЪМ СЪВЕТА НА ЕВРОПА ЗА ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ СЪДИИТЕ И ПРОКУРОРИТЕ и пар. 22 от Становище № 16 (2013) ОТНОСНО ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ СЪДИИ И АДВОКАТИ

6 Тезата изрично е формулирана и в пар. 41 СТАНОВИЩЕ № 18 (2015) „Положението на съдебната власт и отношението й с останалите власти в държавата в модерната демокрация“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *