За справедливостта, вътрешното убеждение на съдията и независимостта на съда

В публичното пространство се разгърна словесна престрелка, провокирана от сблъсък между неудовлетворено субективно усещане за справедливост и ангажимента на съда да утвърждава т.нар. обективна справедливост в обществото. Споделям тезата, че вместо СК на ВСС да успокои страстите, допринесе за ескалация на напрежението.  Ние сме съпричастни към болката и страданията на близките на Андрей Монов, като споделяме тяхното усещане за нарушен баланс между правото и справедливостта гласи изразената позиция и продължава – Висшият съдебен съвет е административен орган, който не се намесва в правораздавателната дейност и не може да обсъжда, контролира или ревизира съдебни актове. Това е вярно, но неадекватно на ситуацията.

Споделеното усещане за нарушен баланс между правото и справедливостта очевидно не отразява позицията на административния орган, а личното отношение на подкрепилите декларацията с това й съдържание. Както съдиите, така и членовете на колективния орган са хора. Въпросът обаче е, че както членовете на СК на ВСС, така и съдиите дължат да съчетаят присъщо човешкото с институционално дължимото поведение. Е, как да стане? Отговорът трябва да бъде:

Овластеният дължи да подчини личния си на общоприетия интерес.

Между насилника и снабдения с власт има една съществена прилика – те са в състояние да  въздействат неблагоприятно върху човешки живот. Насилникът го прави, защото го иска. Овластеният обаче следва да засегне нечии ценности само, когато се налага за защита  на обществено признат по-висш интерес. Това единствено оправдава употребата на власт. 

За баланса между правото и справедливостта

Тази формулировка поставя множество въпроси. Изглежда да подлага на съмнение основополагащата максима, че правото е изкуство на доброто и справедливото. Ако правото отразява тържеството на справедливостта, противопоставянето на понятията изглежда невъзможно, за да бъде търсен баланс.

Мислим обаче е баланс между закона и справедливостта. От закона се очаква да оповести ценностите, които охранява, очертаващи от своя страна набор от права и принципите, на които се основава регулацията на обществените отношения. И законът, и справедливостта утвърждават регулаторен механизъм. Баланс е налице, когато създаденото от закона правило съответства на общоутвърденото усещане за справедливост. Отстояването на този баланс обаче е приоритет на законодателната власт. На съда е възложена отговорността да утвърждава нормативно утвърдените ценности в рамките на установени със закон процедури. Затова и когато буквалният прочит на определено правило засяга идентифицирана от правовия ред ценност, съдът е властен да тълкува закона, а дори и да откаже да го приложи, за да гарантира защита на утвърдената ценност. От тази гледна точка е възможно противостоене на закон и справедливостта, но баланс е непостижим в съдебно производство. В условията на правовата държава евентуално нарушеният баланс при законодателната дейност овластява съда да игнорира правната норма, препятстваща реализацията на нормативно утвърдена ценност.  На този фон споделеното усещане за нарушен баланс, пряко свързано с постановения съдебен акт, внушава, че съдът е сбъркал. А дали е така?

 Възниква въпросът „Що е то справедливост?“ Симеон Книжаров онагледява достиженията на юридическата мисъл по въпроса в статията си „Право и справедливост. Юридическа и философска трактовка в българската доктрина“, налична към 27.09.2019 г. в електронното издание „Предизвикай правото“ на електронен адрес: https://www.challengingthelaw.com/konstitucionno-pravo/pravo-i-spravedlivost/. Справедливостта е мяра, според която се регулира определено отношение според множество принципно защитими подходи. При определяне на меродавния е важно да се държи сметка за двоякия смисъл на понятието – субективен и обективен. Всеки човек има собствено усещане за справедливо. Съдията също е човек, но правораздавайки дължи да се абстрахира от собствените си усещания. От него се очаква да въздаде т.нар. обективна справедливост – да третира по един и същи начин различни хора, които са попаднали в сходна ситуация според определен отнапред аршин. Та възниква въпросът от каква гледна точка следва да прави преценката за справедливост.

Състезателното производство се основава на противопоставени интереси в рамките на регламентирано от закона отношение. Нормално е всяка страна да има различен поглед за справедливото решение, пречупено през собствените й интереси. Очевидно е, че прилагането на който и да е от тях не е в състояние да удовлетвори представите за справедливост и у двете страни – интересите в правния спор по правило са противоположни. Страничният поглед като да гарантира известна обективност. На съдията е възложено да я осигури. Затова и той дължи да подходи безпристрастно към спора като приложи не собствената си гледна точка, а утвърдената със закон. Затова и предпоставка за обективността на преценката е изискването съдията да не бъде ангажиран било със страна по спора, било с неговия предмет по начин, който за всеки емоционално необвързан страничен наблюдател да поражда размно обосновано съмнение в безпристрастността му. Съдията трябва да е независим от чуждо влияние, за да е в състояние да отстоява нормативно утвърдената ценност, с оглед на която и да прецени доказаните по делото факти. Той е независим при преценка на доказателствата, но е подчинен на законоустановената гледна точка. Поради тази причина и на съда е възложена отговорността да утвърждава мярата за справедливост, но не разбираната от страните в производството и емоционално обвързаните с тяхната теза странични наблюдатели, а произтичащата от предварително огласени постулати.

Вярно е, че ВСС не може да се меси в правораздавателната дейност, но в случая това не се и налагаше. Не само, че няма пречка, но и бе наложително да бъде дадена конкретна, своевременна и адекватна информация в това число и да бъде обяснен регулаторният механизъм при института на предсрочно условно освобождаване. Това, за съжаление, не бе направено. 

Недопустимо е някой, различен от ангажирания с конкретния проблем съд да се произнася по конкретиката на казуса. От една страна защото това е обективно невъзможно понеже не познава фактите, а от друга – авторитетът на институцията съд изисква да му се признае безусловно властта да определи решението. Единствено компетентен да утвърди мярата за справедливост по конкретния спор е сезираният с него съдебен състав. Не виждам обаче никаква пречка, а напротив – очевидна нужда на словестната агресия да бъде противопоставена информация за рамката, при която съдът дължи да действа.

Навсякъде по света наказателното производство е призвано да накаже виновния за това, че е нарушил определено правило за поведение. Наказателната отговорност е общоприет способ виновният да осъзнае стореното, да разбере, че пренебрегването на утвърдени в обществото ценности е нежелано, а такова поведение е недопустимо както и да формира у него задръжки, с цел предотвратяване на последващи престъпни деяния (индивидуална превенция). Ангажираната наказателна отговорност е и средство  за обезпечаване сигурността в обществото. Важно е всички да знаят, че деянието е недопустимо, а преминалият границата ще бъде наказан (генерална превенция). Дадената оценка с влязла в сила присъда, че Джок Полфриймън е извършил престъпление, което предполага наказание 20 години лишаване от свобода, е неоспорим и неотменим факт.  

Произтичащото страдание от наложеното наказание обаче не е зачетена от закона ценност. То е само средство за реализация на нормативно дефинирани цели – 1) деецът да се поправи и превъзпита към спазване на законите и добрите нрави 2) да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3) да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото – чл. 36 ал. 1 от Наказателния кодекс. Стана дума, че законът очертава гледната точка, според която съдът дължи да разгледа отнесения до него случай. Затова законът определя обстоятелствата, от които произтича огласения с правната норма интерес. В рамките на производството по предсрочно условно освобождаване (ПУО) предмет на изследване е поправянето на осъдения – чл. 71 ал. 1 от Наказателния кодекс. 

Достигането на обективната справедливост изисква в съдебното производство да участват като страни тези, чиито интереси са предмет на изследване. В наказателния процес на прокуратурата е възложено да отстоява обществения интерес. Съгласно чл. 439 ал. 2 НПК освен осъденият и прокурорат в съдебното производство, задължително участва и началникът на затвора. В това производство не участват пострадалите от престъплението. Следователно поставя се въпросът съществува ли зачетен от закона интерес, относим към субективните им очаквания, които съдът дължи да отчита в рамките на производството по ПУО? 

Прави впечатление, че правото на ПУО се свързва непосредствено с първата от дефинираните със закона цели – поправяне на дееца. Обстоятелствата, с които процесуалният закон свързва възможността за извод, че осъденият се е поправил – чл. 439а ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс, онагледяват непосредствено установено от затворническата администрация отношение на осъдения към утвърдените правила на поведение и общуване в мястото за лишаване от свобода. Следователно, акцентът при проверката в рамките на производството ПУО пада върху реализацията на индивидуалната превенция.

Самият факт на осъждането е възприет от правния ред способ за поправително въздействие върху извършилия престъпление по смисъла на втората от законоустановените цели на наказанието. В конкретния случай с оглед естеството на извършеното престъпление и спецификите на личността на Джок Полфрийман, е прието за наложително и ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. В условията на пряк надзор и ограничени права на лишения от свобода в максимална степен е обезпечена и втората цел.

Очевидно е, че нито условното осъждане, нито предсрочното условно освобождаване не са в състояние да се отнеме възможността (на осъдения – б.а.) да върши други престъпления. Въпреки това законът и то не само българският, регламентират подобна форма на изтърпяване на наказание за извършено престъпление. Свободата, характерна за всеки човек извън местата за лишаване от свобода, включва възможност за избор на поведение, включително и да извърши престъпление. Охраняването на обществения ред предпоставя самоконтрол. В хипотезата на ПУО осъденият следва да покаже формирани нагласи за зачитане на установения ред и способност за съобразяване с чужди интереси. Всъщност това е и реалната обществена полза, явяваща се отстояваната в това производство социална ценност – поправянето му. Затова и самият закон отдава на примерно изброените обстоятелства, отразяващи взаимодействието на осъдения с околните и отношението му към правилата на общуване. Доказаната положителна промяна законът отчита като необходимо, но и достатъчно основание за доверие, че нужните умения за самоконтрол са изградени.

Стана дума, че третата от законоустановените цели на наказанието – генералната превенция, е обезпечена с влязлата в сила присъда. Тъй като ПУО не въздейства върху нея, то и прилагането му не засяга тази цел. От предсрочно освободения се очаква в рамките на оставащия срок да докаже гласуваното му доверие. Евентуално извършено последващо престъпление го ангажира да изтърпи наказание лишаване от свобода и за останалия период. Следователно, за разлика от всеки друг свободен човек, при последващо престъпление освен отговорността за него, предсрочно освободеният дължи да изтърпи и отложеното наказание. 

Освен, че страданието не е законоустановена цел, подобна трактовка е и изрично изключена – чл. 36 ал. 2 НК. Затова и с постигане на превъзпитателния ефект репресията бива лишена от оправдание. Следователно изтърпяването на определеното му наказание с присъдата не е задължение за осъдения. Самият закон – чл. 71 ал. 1 НК, определя изтърпяното наказание в по-голямата си част от определения му срок като достатъчно, за да бъде преценена нуждата от продължаващата репресия. Ето защо и държавата в лицето на органите си, овластени да обезпечат и непосредствено да контролират превъзпитателния процес – затворническа администрация и прокуратурата, дължи да инициира производството при все, че първоначално определеният срок на наказанието не е изтекъл. Именно защото дължат да осигурят легитимност на упражняваната власт те не разполагат с дискреция да преценят дали да инициират производството, а дължат да сторят това при наличието на обективни данни за поправяне на осъдения. Пренебрегването им поставя държавата в нарушение на забраната на чл. 36 ал. 2 НК. Затова и ПУО е право на поправилия се осъден. Действащият понастоящем закон логично предвижда възможност самият той да инициира производството. Нему се пада и тежестта да докаже, че се е поправил. Това е така, понеже при предвидената възможност за всеки член на обществото, включително и за осъдения, е ясно, че може да бъде освободен, ако се е поправил. След като законът не предписва безусловно задължение осъденият да изтърпи изцяло наложеното му наказание, жертвата, близкото й обкръжение, а и обществото нямат зачетен от закона интерес да го изисква. Вероятно и поради тази причина законът не предписва необходимост в производството да участват жертвите от престъплението. При това положение съдията нито не може да държи сметка за въздействието на ПУО върху вижданията на жертвата, на близкото й обкръжение, а дори и спрямо обществото като цяло, нито да допринесе за утвърждаване на усещането за справедливост у тях, прилагайки принципите на процедурната справедливост.   

Законът предписва като предпоставка за ПУО реално доказани обстоятелства, от които съдът дължи да извлече фактическия си извод за настъпила положителна промяна в поведението на осъдения. Нормата на чл. 439а ал. 1 НПК отразява факти, чиято преценка е дължима, без обаче да ги ограничава. Затова и осъденият е в правото си да се позове на всеки факт, отразяващ отговорно отношение към чуждите интереси. В състезателното съдебно производство затворническата администрация и прокуратурата следва да докажат реално поведение, обосноваващо разумно обосновано съмнение в твърдяното поправяне, съответно да обосноват наличието на риск от предсрочното освобождаване като докажат обстоятелствата, на които се опира подобна оценка. На сезираният с искането съд принадлежи  властта да прецени дали доказаното поведение е в състояние да превъзмогне противопоставеното възражение, че осъденият се е поправил. Съдът не може да опре решението си нито на предположение, че осъденият се е поправил, когато не е доказана положителна промяна в поведението му, нито че съществува риск при предсрочното освобождаване, ако доказателствата по делото еднозначно сочат на положителна промяна в поведението му. На решаващия съд е възложена отговорността да прецени наличието на промяна. Този извод следва да бъде преразглеждан само по предписан от закона ред.

Всеки заинтересован е в състояние да прецени дали постановеният акт отчита предписаните от закона правила. Обективната критика обаче предполага съотнасяне на оспорвания акт с други постановени при сходни обстоятелства. Актът отразява съображенията на съда да счете, че положителна промяна е налице, а противопоставената в публичното пространство, включително и в разгласеното искане за възобновяване на производството, не се повдигат въпроси, които да поставят под съмнение формирания извод.

Личното ми убеждение обаче е, че държавата е длъжник на жертвите от престъпление. Липсва адекватна подкрепа за пострадалите, позволяваща им преодоляване на присъщите на престъплението емоционални травми. Все повече си проправя път концепцията за възстановителното правосъдие. Редица държави са осъзнали безсилието си да възстановят усещането за справедливост у жертвите, когато обсебват решението на конфликта. Несъмнено колкото по-значим интерес е засегнат, толкова по-осезаем следва да бъде и ангажиментът на държавата. Поради тази причина и процедурата на възстановително правосъдие е алтернатива на наказателната отговорност за леки престъпления. Известна ми е обаче практика в Норвегия например, където концепцията на възстановителното правосъдие се прилага и при реализирана вече наказателна отговорност. Резултатите са впечатляващи. Разбира се тази процедура не е панацея, но е реална възможност емоционално ангажираните с конфликта да утвърдят справедливостта в нарушеното отношение. Вредата често е непоправима. Не това обаче е целта на възстановителното правосъдие. Множество са примерите, че получените отговори на значими за пострадалия въпроси и усещането, че сами се справят с проблемната ситуация, осигурява преодоляване на явилия се психологически проблем. От друга страна човешкото измерение на злодеянието обезпечава в пълнота и поемане на отговорността от причинителя на страданието. Вместо обект на въздействие (с провокирания от това чисто човешки инстинкт за самосъхранение включително и чрез отричане или омаловажаване на случилото се) извършителят получава възможност да допринесе за преодоляване на предизвиканите от него последици (обобщена информация за концепцията и примери от практиката могат да бъдат видяни в блога на Елена Евстатиева за възстановителното правосъдие).

За накърнената независимост на съда

Отчетността на съда е средство за реализация на изконното право за обществото, в това число за жертвата на престъпление и близките й, да разберат какво е мотивирало съда да счете за доказана положителната промяна. Не споделям довода, че съдебният акт не подлежи на коментар. Подобно разбиране само по себе си предпоставя напрежение. До влизане в сила на съдебния акт всеки публично огласен коментар по съществото му поражда опасност да опорочи вътрешното убеждение на решаващия съд. След влизане в сила на съдебния акт обаче няма разумна причина, която да изключва оценката на свършената работа. Макар и мярката за справедливост да се определя от съда, както страните в производството, така и всеки заинтересуван е свободен да изрази собствената си гледна точка. Надлежно обоснованият различен прочит на закона допринася за тържеството на справедливостта с произтичащото от това усъвършенстване на съдебната практика и в крайна сметка за утвърждаване авторитета на съдебната власт. В тази насока обаче общественият интерес изисква обективна оценка на съдебния акт и градивна критика спрямо даденото с акта разрешение на конкретно разгледания въпрос. Изразените критики в публичното пространство не отговарят на очертания критерий. Вместо оценка на акта с оглед на очертаната от закона рамка на действията на съда и възприетите от него за установени факти, политически ангажирани личности предприеха атака срещу личността на част от съдиите, постановили този акт. По неизвестни причини това брутално посегателство върху независимостта  на съда не бе идентифицирано в първата реакция на СК на ВСС. 

Освен, че СК на ВСС не допринесе за преодоляване на създаденото напрежение, предизвикано от емоционална интерпретация на съдебния акт от близките на Андрей Монов, не изпълни и задължението си да осигури и да отстои независимостта на съдебната власт – чл. 16 ал. 1 от Закона за съдебната власт. Всъщност на ниво концепция и нормативна регламентация независимостта на съдебната власт е обезпечена. Реалното й засягане се осъществява чрез въздействие върху личността на съдията, натоварен да осъществява функцията правосъдие.  Усещането за справедливост е недостижимо без утвърждаване върховенството на правото и авторитета на институцията, призвана да го осигури – съдът. Самият факт, че политически ангажирани субекти изразяват неодобрение на съдебен акт е израз на незачитане на авторитета на съдебната институция. Затова и реализацията на правото на публиката да оценява работата на съда пряко ангажира ВСС да обезпечи необходимото, щото всеки заинтересован от темата да изгради самостоятелна и обективна преценка на относимите към обществения интерес обстоятелства и едва на тази основа да изгради отношението си към оспорвания в публичното пространство съдебен акт. Противното води до дезинформация.

Само който не е решавал чужди спорове не знае колко е абсурдно да преодолееш предубеждението у страна по делото, че си в състояние да гарантираш правосъдие. Тази нагласа осуетява обективната оценка на постановения впоследствие неизгоден за страната акт. Предубеденият не е склонен и да осмисли съображенията, обусловили постановения акт, съответно да съобрази приложението на т.нар. обективна справедливост. Не са рядкост и случаите, когато в общественото пространство се представя правдоподобна ситуация, която обаче не намира опора в доказателствата по делото. Това е форма на нелегитимен натиск. Затова и дори съдията да е в състояние да пренебрегне необосновани обвинения срещу него, неопроверганото невярно впечатление, че съдът правораздава в отклонение от правилата за безпристрастност, дискредитира  институцията.

Ангажиментът на съдията да отстоява собствената си независимост или тази на свой колега вече сочи на неизпълнено задължение на ВСС да осигури институционалната независимост. Този проблем трайно не се идентифицира както от ВСС в пленарния му състав, така и от съдийската му колегия. В случая не само, че СК на ВСС не отстоя независимостта, но и пряко я погази.

Действително всеки административен орган, счел се за некомпетентен да разгледа отправено до него искане, е ангажиран да го препрати на компетентния да разгледа въпроса. Тази нормална процедура обаче се случва в рамките на административно производство при реални гаранции за съблюдаване на законоустановените интереси. Съгласно чл. 12 ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс информацията, касаеща инициирана административна процедура може да бъде разгласена при условията на Закона за достъп до обществената информация. Водещ в тази насока е принципът – необходимост да се знае. По аргумент от чл. 175г ЗСВ висящността на процедурата сама по себе си не обосновава такава необходимост. Общественият интерес възниква, ако упражнявайки добросъвестно правомощията си ИВСС установи конфликт на интереси. Очевидно е, че специалните правила гарантират както авторитета на институцията съд, така и достойнството и честта на визираните магистрати в непроверен сигнал.  От тази гледна точка оповестеното препращане на сигнала не намира принципна опора. Напротив, огласената позиция на споделено усещане за нарушен баланс между правото и справедливостта, създава впечатление, че по сантиментални съображения СК на ВСС безкритично припознава твърдяните нарушения при все, че отказва да извърши самостоятелната им преценка. Макар и при огласените обстоятелства да е изключено ИВСС да достигне до извод за наличие на конфликт на интереси, създаденото впечатление, че СК на ВСС споделя усещането за нарушение, пряко погазва независимостта на съда.  Оказва се, че в рамките на упражняваната правораздавателна функция съдията може да бъде уличен в изключително тежко провинение. Даденото обяснение с последващо разгласената позиция не е в състояние да преодолее създаденото вече впечатление. 

Втората огласена позиция освен неоправдано забавена, отново е неадекватна на констатираната ескалация на напрежението. Несъмнено призиви за физическа разправа със съдии заради постановен от тях акт е изключително сериозен проблем. Неясно защо обаче СК на ВСС се задоволи да го констатира, а не сезира прокуратурата. Давам си сметка, че сред членовете на този орган има авторитети в сферата на наказателното правораздаване. Не изключвам вероятността да липсват достатъчно данни за извършено престъпление, но, чудя се, след като са идентифицирани призиви за саморазправа (чл. 144 ал. 2 НК определя заканата срещу длъжностно лице като престъпление от общ характер), не е ли прокуратурата компетентният орган, който да провери и оцени евентуално установените обстоятелства. Струва ми се, че отстояването на независимостта на съдебната институция е немислимо без яснота за обществото, че всеки акт на посегателство срещу личността на съдия, провокиран от постановен от него акт, ще бъде обстойно изследван.

Без значение в случая остава дали поведението е обяснимо, съответно наказателното преследване неоправдано. Ангажирането на компетентните държавни структури позволява и на емоционално натоварения гражданин да си даде сметка, че подобно поведение е недопустимо. Изглежда, че СК при ВСС препраща на ИВСС непроверен сигнал само, за да утвърди авторитета на съдебната институция, но не сезира компетентния държавен орган при все, че непосредствено идентифицира данни, застрашаващи отделни съдии.

Дори да се приеме, че професионалната квалификация на част от членовете им позволява да стигнат до извод, че данните не са достатъчни, за да обосноват извършено престъпление (при все, че не са и проверени), не се установява да са предприети конкретни мерки за обезпечаване сигурността на съдиите, адресати на призива за саморазправа. Смятам, че ефективната реакция предполага незабавно и пряко ангажиране на кадровия орган с осигуряване на личната им сигурност. 

Случаят поставя отново въпроса и за равното третиране на съдиите, занимаващите се с наказателно право в специализираните и общите съдилища. Досега спрямо съдия от специализираните съдилища подобна агресия не е проявявана. Струва си СК на ВСС да анализира този феномен и в случай, че неприкосновеността на специализираните съдии произтича от взетите мерки, то те да бъдат приложени и спрямо наказателните съдии от общите съдилища.