Кадрови подбор и професионално развитие

Смятам, че професионалното развитие следва да бъде предвидимо и да гарантира израстване в йерахията на най-подготвените. Това неизбежно предполага преценка, която се прави от хора. Станах част от съдебната система, когато повишаването в длъжност се основаваше на преценката на ръководството на по-горния съд. Израстването в длъжност не бе право, а форма на признание за доказани качества. Като правило се следваше стажът, а изключенията, поне доколкото ми е известно от наблюдението върху софийските съдилища, касаеха отличаващи се с достиженията си колеги.

Последва период на неубедителна кадрова политика, който доведе до намеса на законодателя. Властта на административния ръководител на съда бе заменена с утвърдено право на магистрата, логично повдигащо въпроса как да бъде осигурена неговата реализация. Споделям тезата, че конкурсното начало е единственото средство за съвместяване на общественозначимата цел – израстване на най-подготвените и личния интерес на магистрата. Бяха експериментирани различни варианти за неговото приложение – от писмен и устен изпит (2004 г.) през атестация и „събеседване“, реализирано на практика като устен изпит до актуалния модел – анализ на резултатите от последното атестиране и проверки от по-горестоящите органи на съдебната власт и от Инспектората към Висшия съдебен съвет, данните от кадровото им дело и преценката на разгледаните и приключени дела и преписки, избрани от конкурсната комисия и представени от кандидатите, въз основа на които се прави обща оценка за притежаваните от кандидатите професионални качества. Смятам за правилна посоката на развитие – от оценка, основана на моментно представяне към изследване и анализ на реално доказани умения и качества в процеса на правораздаване.

Съществен обаче се явява въпросът кой оценява и логично този въпрос бива отчетен и от законодателя. Прави впечатление, че освен във формата във времето законът предписва и различни подходи за определяне персоналния състав на конкурсната комисия досежно квотата от действащи съдии – между всички съдии, определени непосредствено от ВСС по формални критерии, до номинация на оценяващите от общите събрания на всички апелативни съдилища за длъжност съдия в окръжен съд и избор чрез жребий между всички съдии съответно от Върховния касационен съд при отчитане на конкурсната материя за длъжностите съдия в апелативен съд и съдия във Върховния касационен съд и от Върховния административен съд за длъжностите съдия в административен или Върховен административен съд. Прави впечатление, че в процеса на регламентация на този основополагащ въпрос за качествената оценка се развива от отнето правомощие на административния ръководител, съответно на ВСС към пряко овластяване на апелативните съдилища и формално овластяване на върховните съдилища. Законът не очертава критериите за номинация на членовете на комисията от апелативните съдилища, поради което и застъпвам теза, че изборът може и следва да бъде съсредоточен измежду разпознатите на това ниво авторитети. Застъпвам теза, че авторитетът на избиращия е в състояние да легитимира избора. Не съм наясно с практиката по подбор на номинираните от апелативните съдилища, но смятам, че делегирано доверие на  разпознати авторитети е реална гаранция за убедителен последващ подбор.

Не така обаче стои въпросът при върховните съдилища. По начало несъмнено качеството член на върховен съд предполага безупречна репутация на професионалист. Съдиите в тези съдилища са призвани да утвърждават смисъла на правото по задължителен за всички начин. Смятам обаче, че кадровият подбор, доколкото предпоставя оценка на персонални качества, изисква специфични умения, които не следват пряко от професионалната квалификация. Повишаването в длъжност по необходимост предпоставя изграждане на допълнителни умения, ангажиращо оценяващите да идентифицират потенциал у оценявания. Жребият препятства каквато и да била преценка и доколкото предполага случаен избор, възлагането му на пленумите на върховните съдилища може да бъде обяснено единствено със снетото от политическата власт доверие, че кадровият орган е в състояние да гарантира процеса. Смятам обаче, че случайността в тази процедура препятства убедителния избор.

Обяснимо е очакването, че пряко ангажирани с избора съдиите ще преценят най-добре. Предизвикателство пред  нас обаче е да  разпознаем по-добрите и да го признаем. Ангажимент в тази насока произтича от дължимата адекватна самооценка и професионална чест. При все, че авторитетът сам по себе си е реална гаранция за правилния избор – гласуваното доверие ангажира избиращия и допусната грешка рефлектира върху авторитета, мисля си, че тази концепция се нуждае от обективна основа. Затова и освен въпросът кой избира – независимо дали в качеството си на член на общо събрание или на конкурсна комисия, смятам за меродавен и въпросът на какво се опира изборът. С оглед неизбежната субективна преценка, намирам за необходимо изборът да се осъществява въз основа на идентифицираните конкретни достижения. Смятам, че това може и следва да стане чрез утвърждаване на подход на обективна обратна връзка – констатирани конкретни достижения, но не абстрактно формулирани качества, а описване на конкретни, обективирани в практиката действия на съдията. Намирам този подход за наложителен и при изготвяне на атестациите като идеята ще бъде доразвита в частта „Атестиране“.  

Споделям тезата, че кариерното израстване не е единствен обективен израз на признание за професионално развитие. Такъв е и рангът. . Затова и смятам, че съдия, удовлетворяващ всички изисквания да правораздава в по-горен съд, но предпочел да упражнява тази дейност в по-нископоставен в йерархията съд, следва да се ползва от адекватно признание. Приемам размера на възнаграждението като материален израз на това признание, поради което смятам, че разликата може да бъде принципно оправдана единствено от допълнителната отговорност, произтичаща от осъществяване на функциите в по-горен съд.  Приветствам начинанието на този състав на СК при ВСС да се ангажира с промяна в подхода на определяне размера на възнаграждението. Смятам обаче, включването на съдиите за избор на вариант от предварително предложени предполага измерване на нагласи, а не предпоставя всеобхватно обсъждане на този значим въпрос.