Конкурси за повишаване в длъжност

Кой, как и на каква основа избира?

Стана дума, че неспособността на ВСС да гарантира, че извършеният от  административния ръководител избор при повишаване в длъжност е основан на доказани в практиката достижения,  провокира намесата на законодателя. Огласени обяснения за неубедителни кадрови решения, че  се вземат на “бели покривки” (каквито в заседателната зала няма) или пък безкритично възприето предложение с аргумент „не познавам колегата“, логично доведе до утвърждаване на конкурсното начало. 

Споделям тезата, че и актуалната регулация не е на нужната висота и се налага професионален дебат в тази насока. Известни са ми различни идеи за концептуална промяна на процедурата по израстване в длъжност, но ще огранича изложението си в рамките на съществуващия понастоящем закон, на която основа ще споделя оценката си за работата на настоящия състав на СК на ВСС. Понеже механизмът следва да е единен както за съдиите, така и за прокурорите и следователите, ще използвам и родовото понятие магистрати като излагам своя отговор на оправдания за пречка в законодателството, огласявани и от членове на настоящата СК на ВСС.

Смисъл и приложение на правилата

Споделям оценката, че този състав на СК на ВСС се провали по направлението своевременно кадрово обезпечаване. Пренебрегната бе изрично предписаната периодичност на конкурсите за повишаване – чл. 189 ал. 1 ЗСВ, Според мен не намира опора в закона и лансираното разбиране за обвързаност на конкурсите било то и за едно ниво от приключването на предходно открития конкурс. Смея да твърдя, че по моя обосновка предходният състав на СК на ВСС преосмисли практиката си и откри процедура за повишаване в окръжен съд преди да е приключила предходната. Конкурсът съвместява публичният интерес правосъдието да се осигурява от магистрати с траен статут и личния интерес на магистрата да се развива професионално. Смятам, че доколкото основание за повишаване е възникнал кадрови дефицит, публичният интерес е и основание за възникване на индивидуалния. Затова и приоритетни са нуждите на органа на съдебната власт.

Кандидатът за повишаване в длъжност е в правото си да реши дали и кога да се включи в конкурс. От него единствено зависи дали да се включи и в следващия конкурс, който логично следва да се провежда за посрещане на очакван кадрови дефицит след откриване на предходния. конкурс. Понеже конкурсът се открива на база свободна щатна бройка, изключена е опасността от конкуренция между застъпващите се конкурси. Така например обявените като свободни към 11.06.2019 г .8 щатни длъжности в Гражданско отделение и 4 щатни длъжности в Търговско отделение на Софийски градски съд са различни от освободените след тази дата.  

Съгласно чл. 188 ал. 1 ЗСВ кадровият орган дължи да планира кадровото обезпечаване. Това ще рече, че СК на ВСС е наясно какви ще бъдат нуждите в рамките на следващата година и тази информация следва да е осигурена още към 30.09 на предходната. 

Смятам, че регламентираната процедура по чл. 189 ал. 1 ЗСВ задължава СК на ВСС периодично да открива конкурси. Действително предписаната последователност поставя под въпрос в кой конкретно по-долен съд ще се освободи място. Смятам обаче, че тази несигурност може и следва да бъде ефективно преодоляна чрез инструмента на чл. 193 ал. 6 ЗСВ. Според мен целта на тази норма е именно да покрие непланирано възникнал кадрови дефицит. Събразявайки тази цел срокът (с начало  приключване на конкурсната процедурата) е относим не към момента на освобождаване на бройката, а касае правомощието на кадровия орган да приложи облекчения ред. С други думи, по силата на това частно правило СК на ВСС не дължи да чака следваща конкурсна процедура, за да запълни явилия се дефицит, а следва да се възползва от приключилата. При предписаната от закона ежегодност на конкурсите за съответното ниво намирам регламентираното изключение по чл. 193 ал. 6 ЗСВ за приложимо към всяка освободена бройка след откриване на конкурсната процедура, неподлежаща на планиране. 

Ще онагледя разбирането си с избрания пример за Софийски градски съд. Според годишния доклад на СГС за 2019 г. на 11.11.2019 г. е освободена нова бройка поради спечелен конкурс. Понеже този кадрови дефицит не подлежи на планиране, тази бройка може, а според мен и следва да бъде запазена за процедурата по чл. 193 ал. 6 ЗСВ. Очакваният от закона тримесечен срок за приключване на конкурса обосновава правното очакване, че класираният “под чертата” ще бъде назначен. Смятам, че такъв подход гарантира нужната предвидимост. Още повече, че в примера нуждата е възникнала и след 30.09.2019 г. – предопределена от законодателя като момент за планиране на конкурсите за следващата 2020 г. За този ред следва да бъдат запазени и освобождаваните длъжности след конкурс за повишаване или преместване.  

В годишния отчет за 2019 г. е посочено, че към края на годината в съда са налице 18 свободни съдийски бройки при обявен конкурс за преместване чрез повишаване за 12 бройки. Според правилата на чл. 188 ал. 1 ГПК освободената през месец май бройка поради пенсиониране би следвало да е включена в обявения конкурс на 11.06.2019 г. 

Смятам, че при следване смисъла на чл. 189 ал. 1 ЗСВ през 2020 г. следваше да бъде обявен нов конкурс за окръжните съдилища. Ще продължа с примера за СГС. Според годишния доклад за 2020 г. в рамките на тази година поради пенсиониране (предвидимо) е освободена още една бройка. Следователно, тази щатна бройка, както и необходимите в резултат на анализ на актуалната натовареност от останалите 6 бройки следваше да бъдат включени в новия конкурс по общия ред на чл. 189 ал. 1 ЗСВ. През годината обаче са освободени нови щатни бройки. В случай, че конкурсът бе своевременно открит, тези бройки, както и евентуално освободените поради приключен конкурс за по-горен съд през 2020 г. се следват за класираните “под чертата”.

Давам си сметка, че очертаната концепция се разминава с очевидно възприетото понастоящем разбиране за приоритет на конкуренцията по общия ред. Според мен обаче предписаната ежегодност на конкурса изключва нарушение на принципа, че меродавни са обстоятелствата към момента на началото на състезанието. Всички магистрати, изразили желание да се включат в обявения конкурс и отговарящи на формалните изисквания участват в състезанието. Чертата на класирането не разграничава заслужили от незаслужили, а отразява възможното класиране според планираните щатни бройки за заемане по общия ред. Следователно, конкурсното начало е обезпечено в пълнота. Участващите в конкурса демонстрират желание и доказват потенциал да подкрепят съответния орган на съдебната власт.

Вярно е, че развитата концепция препятства неучаствалите в предходен конкурс да се конкурират за непланирано освободените места. Смятам обаче, че конкуренцията сама по себе си не е ценност. Според мен смисълът на конкуренцията е да осигури своевременно обезпечаване на съответния орган на съдебна власт с магистрат, мотивиран да заеме длъжността и доказал се по предписания ред. При отлагане на непланирано освободените бройки за следващ конкурс по общия ред обезпечаването на кадровата нужда от магистрат с траен статут – еднозначно разпозната и доказана в практиката гаранция за индивидуалната независимост, е практически непостижима. Смятам, че този обществено значим интерес е с приоритет пред личния да се конкурираме с всички останали за всяка освободена щатна бройка.

Освен това, ангажиментът на класирания под чертата да се състезава на общо основание и в следващ конкурс води до фаворизиране на състезанието без реална полза за системата, но при гарантирано напрежение за участниците. Изборът се прави от различни хора – комисии с различни членове, което логично предпоставя и различен  подход при преценката. Смятам, че този неизбежен недостатък придава не малко значение и на късмета. Ето защо липсва реална гаранция, че последваща конкурсна процедура по общия ред ще осигури израстване на действително по-подготвения, но по една или друга причина неучаствал в предходната процедура. Понеже конкуренцията  предполага противопоставяне, логично следва и обтягане на междуличностните отношения.

Намирам също така за значимо, в контекста на нужната предвидимост, следване на обявена от кадровия орган практика. За разлика от правораздавателната функция, основана на вътрешното убеждение на всеки член на колегиален орган,  административният орган е изрично обвързан да бъде последователен в практиката си – чл. 13 АПК. Затова намирам за проблемен отказът на този състав на СК на ВСС да следва огласената практика досежно приложение на чл. 193 ал. 6 ЗСВ и спрямо организираните конкурси преди въвеждане на нормата. Несъмнено въпросът е дискусионен – видно и от развитите различни становище на непосредствено ангажираните с решаването му съдии. Макар и формално инициативата на СК на ВСС да получи подкрепа в рамките на петчленния съдебен състав – окончателната съдебна инстанция, по мое мнение, освен че СК на ВСС пренебрегна принципите на последователност и предвидимост, задълбочи кадровата криза и провокира усещане за неравно третиране. 

Организация на конкурсите

Смятам, че и при актуалното съдържание на закона СК на ВСС е в състояние да регламентира конкурсната процедура по начин, обезпечаващ доверие в резултата. Според чл. 192 ал. 3 ЗСВ освен да подреди участниците в конкурса, комисията следва да представи и мотивирано становище. Законът не предвижда реда за съпоставяне на кандидатите, а възлага това на пленума на ВСС (чл. 194г ЗСВ). Законът указва и обстоятелствата, които следва да бъдат отчетени при преценката за наличие на желаните качества – чл. 191а ал. 1 ЗСВ, но не предписва начина за формиране на тази оценка. Единствено изисква конкурсната комисия да представи освен списък с подредба на участниците и мотивирано становище. 

Различни състави на ВСС, а впоследствие и на СК на ВСС обясняват избора си с предписаната от закона обвързана компетентност спрямо конкурсната комисия и по мое мнение абдикира от ангажимента си да гарантира професионално развитие за най-подготвените. Дължимата гаранция виждам в описание на доказани в практиката умения като СК на ВСС следва да определи информацията, която да онагледява образа на подходящия за позицията съдия. Убеден съм, че ако тази информация е проверима – отразява възприети качества, изводими от конкретно проявени способности, членовете на СК на ВСС могат и дължат да осигурят яснота за причината да бъдат предпочетени класираните кандидати според дължимата от конкурсната комисия писмената мотивировка на избора.

Цифровото изражение на оценката при актуалния подход отразява единствено дадено предпочитание – всеки член на комисията определя число, а резултатът е средно аритметично. Числото обаче не отразява нищо повече от дадено предпочитание, което придава значителна тежест на субективния елемент. Вярвам, че оценка за класираните кандидати, онагледяваща мнението на всеки член на конкурсната комисия за наличието на предварително идентифицирани като значими качества, изводими от доказани в рамките на процедурата способности и описанието на свидетелстващите за тях факти и обстоятелства осигурява реална възможност за словесно охарактеризиране на всеки избран кандидат според възприетите за доказани способности. Това следва да е и съдържанието на изискуемото от чл. 192 ал. 3 ЗСВ мотивирано становище. Очертаният словесен портрет ще осигури както яснота за кадровия орган за кого гласува, независимо дали съответния член има преки впечатления от работата на класирания или на други кандидати. Смятам, че оповестяването на словесната характеристика осигурява и дължимата отчетност при кадруването. Предполагам, че възможността както останалите участници в процедурата, така и заинтересованата общественост да узнае конкретно разпознатите качества у предпочетените кандидати, ги прави разпознаваеми. От друга страна, очертаните качества ангажират както оценяващите, така и оценяваните. Смятам, че всичко това осигурява  реална гаранция за обективност на оценката в конкурсната процедура.

В обобщение на предложения подход смятам, че СК на ВСС може, а в контекста на принципа за предвидимост и дължи да очертае способности, проявлението на които предвижда по-висока степен на пригодност за по-високата длъжност. На срещани въпрос както това ще стане ще с преразказано мнение на съдия от Върховния касационен съд, което лично мен ме убеди, че е възможно – знанието на съдебната практика не е достатъчно, а е необходима способност у кандидата да развива практиката. Това е повече от логично след като съдиите във върховните съдилища са задължени да осигурят адаптиране на практиката към актуалните обществени отношения. Понеже усъвършенстването на правоприлагането е всеобщ приоритет не виждам пречка този критерий да се приложи и при останалите съдилища. Смятам, че именно при осъществяване на обичайната си дейност съдията е в състояние както да формира нова практика (при промяна на законодателството), така и да предлага преосмисляне на актуалната практика. Това предполага обективирана и аргументирана теза в съответния акт, осигуряващо и проверимост на този показател. Не ми е известно обаче такъв показател да е включен сред подлежащите на преценка при оценяването. Вярно е, че както при атестирането, така и в конкурса всеки съдия може да представи актове, които намира за показателни за професионалните и нравствените му качества, но цари неяснота какво точно търси конкурсната комисия. Убеден съм, че е възможно да бъдат идентифицирани и формулирани и други способности, необходими за ползотворно упражняване на функцията в съответния орган на съдебната власт. Оповестяването им ще подпомогне всеки кандидат да подбере и представи актове, които смята, че онагледяват указаните способности. Затова вярвам, че огласяването на конкретните способности като обект на изследване в рамките на формалната проверка, е реална гаранция за предвидимост и проверимост на резултата, неизбежно формиращо и усещане за обективност на процедурата.

Възприемането на очертания подход ще преодолее проблема на бланкетното възпроизвеждане на абстрактно визирани в закона качества – споделено затруднение и от настоящи членове на СК на ВСС (срв. т. 10 от протокол № 33/06.10.2020 г. – http://www.vss.justice.bg/root/f/upload/29/pr-33-06-10-2020-sk.pdf. Оказва се, че дори и кадровият орган не разбира защо са подредени кандидатите в предложения ред. 

Гаранцията за обективност на избора не би била пълна при отсъствие на ефективна и своевременна съдебна защита. Давам си сметка, че този въпрос излиза от пряката компетентност на СК на ВСС, а и на ВСС, но си мисля, че са налице достъпни средства за административния орган да повлияе на обезпечаването й.

Споделям тезата, че съсредоточаването на делата по обжалване на кадровите решения в едно отделение на ВАС не е оправдано. Смятам, че специализацията е мислима, доколкото произтича от специфика в материята на правния спор, налагащ и по-тясно профилирани познания. Не виждам обаче такава специфика по посочените дела. 

Специализацията принципно може да бъде оправдана и с постигане на по-висока експедитивност (чл. 119 ал. 6 ЗСВ) при достигната висока степен на натовареност, доколкото сама по себе си предполага задълбочени познания и логично обуславя по-висока оперативност. Практиката обаче доказва, че делата по обжалване на конкурсите макар и да се гледат от специализирано за целта отделение на Върховния административен съд, продължават неоправдано дълго. Следователно този присъщ за специализацията ефект в случая е непостижим.

Известно предимство на специализацията е и ограничаването на противоречивата практика. За съжаление обаче опитът показва, че и тази полза не е гарантирана.

В контекста на общата отговорност за обезпечаване на своевременно кадово обезпечаване не виждам разумна пречка за СК на ВСС да идентифицира тези проблеми и да сподели вижданията си за разумния срок за приключване на тези дела (при утвърдената практика да се изчаква приключването на оспорен конкурс този проблем придобива изключително значение).  Председателят на ВАС е член по право на СК на ВСС, а отговорността на неговия пост го ангажира да разработи работеш вариант за преодоляване на идентифицирания проблем. Смятам, че в тази насока съществуват различни варианти, които следва да бъдат обсъдени и възприети от съдиите като същевременно организацията на делопотока им осигури необходимото време за съсредоточаване на вниманието върху спора. 

Смятам, че ефективната защита предполага и последователна практика на ВАС по делата, касаещи професионалния статут на магистрата. При констатирана противоречива практика на ВАС и бездействие при упражняване на правомощието по чл. 114 ал. 1 т. 4 ЗСВ от страна на председателя на ВСС не виждам пречка кадровият орган – в случая СК на ВСС, да идентифицира проблема и да ангажира вниманието на председателя на ВАС за нуждата от утвърждаване на практиката. Законът не ограничава източниците на информация, обуславящи упражняване на инициатива за иницииране на тълкувателно дело. Лично аз не виждам причина да бъде пренебрегната идентифицирана при тези обстоятелства необходимост от уеднаквяване на практиката, какъвто пример дава и практиката на Върховния касационен съд.

← Назад