Атестиране
Възприемам атестацията като форма на подкрепа в процеса на професионално развитие. Убеден съм, че обективната обратна връзка обезпечава адекватна самооценка, признание за постиженията и съдействие за преодоляване на срещнати предизвикателства. Не подлагам на съмнение, че оценъчният елемент е неизбежен. Твърдя обаче, че съществено значение придобива подходът при осъществяване на оценката. Струва ми се, че актуалната концепция, основана на остойностяване на показатели, в значителна степен формализира процедурата и я изпразва от съдържание. Приоритет придобива цифровото изражение, което обаче, предвид и неизбежния субективен елемент, не е в състояние да осигури точен измерител на постиженията. Актуалната практика като да ангажира съдия, допуснал слабост в изпълнение на длъжността, сам да търси и намира пътя за преодоляването й. Очакваният ефект на самоусъвършенстване със сигурност изисква време, а и липсва гаранция за реалния резултат (включително и поради несподелена причина при наставнически подход на атестиращия). Убеден съм, че утвърждаването на механизъм за подкрепа както в рамките на атестирането така и в процеса на усъвършенстване ще компенсира очертания дефицит.
Цифровият израз е възможен измерител по отношение на количествените показатели, но е обективно неприложим при качествената оценка. Същевременно при актуалния подход при атестиране акцентът пада върху издирване на недостатъци, а постиженията биват отразявани само при формално признато постижение. Излиза, че атестиращият орган не формира собствени изводи, а регистрира предходно дадени оценки. Логично следва неудовлетворението, провокиращо възражение. Намирам за необходимо да бъдат обобщени и систематизирани противопоставяните на оценките възражения като на тази основа бъдат извлечени и анализирани очакванията, съответно да бъдат оптимизирани правилата, ако се окаже, че не осигуряват справедлива оценка.
Оставам с впечатление и че подхождайки благосклонно (когато поиска) кадровият орган завишава точките без да се аргументира принципно. Напротив, нерядко предложението за увеличаване на точковото измерение на оценката се обосновава и с личното впечатление на член на колективния орган. Подобен подход обаче лишава от смисъл атестационната процедура – тя не служи за обективна обратна връзка за достигнатото ниво на изпълнение на длъжността съдия, а изглежда като резултат от благоволението на СК на ВСС. Непоследователният подход и формална обосновка на решението на СК на ВСС провокира усещане за произвол от страна на кадровия орган. Това стимулира конформизъм и принизява самокритичността. Същевременно неизбежното сравнение помежду ни формира конкурентна среда не на базата на реални достижения, а при съпоставяне на дадената ни цифрова оценка. Дори да се приеме, че поради липса на законодателна опора цифровата оценка няма значение в конкурсна процедура, формалният ѝ характер (липсваща обосновима връзка с реални достижения и персонални слабости) препятства дължимото признание, съответно не гарантира подкрепа за повишаване нивото на изпълнение на длъжността.
Намирам за проблемна и абдикацията на кадровия орган от ангажимента му да разграничи оценката за професионална пригодност от институционалния контрол, което ще бъде разгледано по-нататък.
Нужна е промяна в концепцията
Доказано е, че качеството на работата пряко произтича от персоналната мотивация. Затова смятам, че 1) всеобхватност – отчитане на всичко извършено през периода, оценено за значимо за издигане престижа на съдийската професия и процедура по атестиране, основана на 2) непосредствена преценка от атестиращия орган за професионалните качества на атестирания 3) ефективно участие на атестирания, и насочена към 4) признание на постиженията, 5) идентифициране на предизвикателствата пред атестирания и 6) подкрепа за справяне с тях, са в състояние да осигурят принципно различна нагласа. Описанието на установените достижения или пропуски, открояващи се от обичайното, е обективно проверимо. Признанието за извършеното е сериозен мотивационен фактор. Оценяващите биват натоварени и овластени да определят полезното за системата, а всеки от нас е в състояние да съпостави позитивно отчетеното със собствената си практика. Оттук логично следва и отличаването на откроилите се – сравнението не става с абстрактни цифри, а на основата на конкретно доказани постижения. От друга страна, припознаването на идентифицираната положителна практика и споделянето й естествено води до усъвършенстване на дейността и на други съдии, а в крайна сметка и на системата като цяло. Следователно, налице е принос. Приемам, че идентифицирането му в рамките на атестационната процедура е форма на дължимо признание.
Наложителна е качествена промяна и в подхода за справяне с проблемни ситуации. Идентифицирането им е съществен елемент от обективната оценка. Опитът ми дава основание да твърдя, че адекватно подкрепен самоанализ обезпечава самокритичност и мотивация към самоусъвършенстване. През 2009 г. участвах в начинание, при което пенсиониран съдия предложи съдействие за идентифициране на проблеми в процеса на управление на делото и търсене на работещи решения. След съвместно формулиране целта на сътрудничеството присъствието му в съдебна зала само по себе си съсредоточи вниманието ми върху проблемни ситуации, които до момента безкритично възприемах за обичайни. През 2018 г., воден от желанието да усъвършенствам уменията си за работа с деца, се включих в процес на самооценка и подкрепа при идентифициране на слабости и разработване на варианти за преодоляването им. Непосредствено се уверих, че желанието за самоусъвършенстване (присъщо за всеки съдия по призвание) и подкрепата от доброжелател предпоставят осмисляне на проблема и пряко ангажиране с неговото решаване. Намирам за полезно в тази насока да бъдат споделени изпитани подходи за преодоляване на идентифицираните предизвикателства. Справянето с реален проблем освен, че допринася за повишаване ефективността на дейността, подкрепя увереността и мотивацията за изпълнение на длъжността. Оттук следва убеждението ми, че подобен подход при атестирането е в състояние да допринесе за усъвършенстване дейността на атестирания още в рамките на атестационната процедура.
Споделям идеята, че по принцип резултатите от индивидуалните атестации не обосновават интерес за огласяването им. Струва ми се обаче, че при безпрецедентно ниското доверие в съдебната система, възможността общността да опознае съдията с оглед на идентифицирани в рамките на дейността му качества, ще спомогне за повишаване на доверието. С други думи, образът на съдията, обрисуван с доказани в практиката му качества, може да бъде ракета-носител на жизнено необходимото утвърждаване авторитета на съдебната институция. Всяко лансирано съмнение в публичното пространство ще се сблъска със словесния портрет на личностни качества на съдията. В тази насока намирам за удачно оповестяване на словесния портрет на магистрата, очертаващ необходимите качества за надлежно изпълнение на делегираната му власт.
В предходната си концепция застъпих теза, че за разлика от достиженията на съдията неговите слабости не обосновават публичен интерес, поради което и достъпът до атестацията в тази й част следва да бъде редуциран. Така представена идеята се видя екзотична за медия, трайно проявяваща интерес към процесите в съдебната система. Това ме мотивира понастоящем да заявя, че не съм неин автор. Припознах я като отчетена добра практика (срв. пар. 48 от Становище № 17 (2014) относно оценката на работата на съдиите, качеството на правосъдието и зачитането на независимостта на съдебната власт) и ще се опитам да представя своите съображения в нейна подкрепа.
За да гарантира общ стандарт на правораздаване системата дължи да осигури гаранции, че независимо кой конкретен съдия е натоварен с разглеждане на конкретния случай, той е в състояние да упражни надлежно предоставената му власт. Затова и констатираните слабости при индивидуалната оценка пряко ангажират управляващите системата да осигурят необходимата подкрепа за своевременното им преодоляване. Представата у обществото за доказаните в практиката качества на ангажирания с делото съдия и съществуването на очертаната система смятам за необходимо, но и достатъчно за осигуряване на публичния интерес от осигуряване на компетентен и безпристрастен съд. Понеже обществото не е в състояние да допринесе за преодоляване на евентуални слабости, а нормално е страните да се изкушават да търсят оправдание за собствената си несгода в личността на съдията, евентуалното оповестяване на негативна индивидуална оценка би засегнало индивидуалната независимост на съдията. Затова ми се струва, че при постигнат консенсус за издигане авторитета на съда чрез оповестяване достиженията на отделните съдии, наложително е диференциране на постиженията от слабостите в работата му. Тук не става дума за омаловажаване на констатираните слабости. Общественият интерес бива гарантиран при адекватна подкрепа на съдията да усъвършенства знанията и/или уменията си, за да отговори на очакванията. Кадровият орган дължи да го обезпечи чрез надлежно регламентирана процедура, осигуряваща своевременно идентифициране и обезпечаване на възможност за отстраняване на дефицитите и проследи резултата.
Промяна в организационен аспект
Освен, че всяка форма на оценка неизбежно предполага субективизъм, смятам за предопределящ резултата и изследователския подход. В тази връзка съществен се явява и въпросът какво се търси и как е обезпечена ресурсно тази значима за ценностна мотивация на съдията дейност. Застъпвам мнение, че предвид неизбежния субективен елемент наложително е съсредоточаването на оценъчната дейност в правомощията на единен орган Комисията по атестирането и конкурсите (КАК) може да осигури еднакъв подход. Смятам за грешка възстановените помощни атестационни комисии (ПАК). Дори да се приеме, че КАК е в състояние да обезпечи единен подход при оценката, непостижимо е унифицирането на прилагания от различните ад хок комисии изследователски подход. Освен това, всеки процес на обобщаване и систематизиране предпоставя интерпретация. Следователно очакваният резултат от ПАК в една или друга степен компрометира базата, на която КАК, а и СК на ВСС, се очаква да формират своето решение. Смятам за съществен недостатък и ангажимента на ПАК да атестира, съвместявайки тази значима за системата дейност с различните графици и ангажименти на атестиращите.
Давам си сметка, че предвид естеството на дейността КАК се нуждае от кадрово обезпечаване, както и че понастоящем липсва мотивация за участие в работата на този орган. Наложителен е анализ на причините. Важно е да разберем какво разочарова или отблъсква подходящите да дадат своя принос за реализация на тази дейност, която намирам за основополагаща при ценностно ориентирано мотивиране. Според мен подходящо разработена анкета сред бившите членове на КАК и отговарящите на критериите да бъдат такива е в състояние да осигури нужната информация. Допускам обаче, че сред причините са наложеният оценителен модел, липсващата адекватна логистична подкрепа и безпринципната корекция на дадени оценки от СК на ВСС. Вярвам, че осмислянето на атестационната процедура като форма на подкрепа е реален мотивационен фактор. Същевременно словестният портрет обективно ангажира кадровия орган да основе крайната си оценка на конкретно идентифицирани качества.
Отчитам и че естеството на дейността изисква сериозна логистична подкрепа за персонално ограничен състав на КАК. Присъствах на обсъждане на тези проблеми, където бе споделена идея за привличане в качеството на експерти на пенсионирани съдии. От колеги съм чувал, че такава е била практиката на Министерство на правосъдието по времето, когато е било ангажирано с инспектиране на съдилищата. Намирам този подход за напълно приложим и понастоящем като, с оглед изключването на потенциален конфликт на интереси, привлечените експерти не следва да консултират спорещи страни независимо дали в качеството на адвокати или под друга правна форма. Аналогично на избора на членове на КАК пленумите на ВКС и на ВАС могат да делегират доверие на разпознати авторитети, които да бъдат привлечени като експерти. В тази процедура обаче КАК пряко следва да е ангажирана с гарантиране на идентичен подход при събиране и оценка на информацията.
Смятам също така, че значителна част от обобщаването на нужната информация, което на практика се очаква от ПАК, може и трябва да бъде осигурена посредством достъпни понастоящем информационни технологии, в която насока следва да се доразвие и ЕИСС.
В случай, че идеята не бъде споделена, при запазване на действащата понастоящем система не намирам основание КАК да връща на П|АК предложен вариант за атестация, когато съставът не е в състояние да гарантира доработката в конкретно предписан разумен срок. Констатираната непригодност на предложеното пряко ангажира КАК със събиране на необходимата информация, анализирането и нейната оценка.
Намирам за проблемна възприетата понастоящем организация за индексиране на решенията след осъществен институционален контрол. Приемам индексацията като инструмент за систематизира подлежащата на оценка в атестационната процедура информация, изискващо и разумна гаранция за обективност. Както е имал повод да посочи КСЕС атестацията на съдията не се припокрива с резултата от институционалния контрол. Смятам, че бидейки непосредствено ангажиран с разрешаването на конкретния спор съдия-докладчикът, от когото се очаква да отрази индекса, не е в състояние да обезпечи обективност. Утвърдената процедура по възражение формално осигурява участие на заинтересования съдия, но неоправдано ангажира ресурси – време и усилия. Смятам, че индексиране от страничен на институционалния контрол наблюдател, запознат със съдебната практика съставлява разумна гаранция за обективност. Затова приемам, че предходната практика индексите да се поставят от един или ограничен кръг съдии, които не са участвали при институционалния контрол обезпечева нужния в случая страничен поглед. Освен това, понеже адекватната класификация на конкретния акт придобива ключово значение в атестационната процедура, намирам за удачно евентуално възникнал спор за правилната индексация на акта да бъде пряко изследван от КАК.
Промяна в съдържателен аспект
Споделям тезата, че преминат институционален контрол е основа и за качествена оценка на работата. Изключителна отговорност на магистрата е да осигури разрешаване на всеки поставен пред него въпрос съобразно смисъла на формално очертаното правило за поведение. От тази гледна точка и при липса на формирана задължителна съдебна практика магистратът не само може, но и дължи непосредствено да изследва съдържанието на правилото. Ето защо смятам за наложително в рамките на атестационната процедура и с оглед нормативно предписания показател за оценка – основание за ревизия на постановения акт, да бъде утвърдена категорията „противоречива практика“. Приветствам включването на този критерий в актуалните понастоящем индекси, но намирам за проблемно ограничаването му до противоречива практика на касационната инстанция. Има редица въпроси, чието разрешаване не достига до разглеждане по същество от касационната инстанция, но поставя оценката на съдебния акт в зависимост от следваната практика на въззивния състав. Фаворизирането на касационната инстанция е неоправдано и предвид изрично нормативно отречения задължителен характер на казуистичната практика на ВКС (чл. 290 ал. 3 ГПК).
С оглед принципа за върховенство на закона утвърдената свобода на преценка бива ограничена единствено от авторитетното тълкувание за смисъла на правна норма. Принципът на правна сигурност макар и да предпоставя безусловно необходимата предвидимост на съдебния акт, не освобождава съдията (без оглед на съда, в който правораздава) да гарантира върховенството на правото. В този смисъл противопоставено съображение на предходно застъпена теза при неизследвани до момента съображения пряко ангажира решаващият съд да осигури утвърдения стандарт за разрешаване на повдигнатия спор при пълно и обстойно изследване на наведените доводи. От друга страна потискането на възможна интерпретация на закона, обезпечаваща достигане на по-високо ниво на защита на субективното право, пряко се конфронтира с очакването случаят да бъде разрешен в съответствие с духа на закона. В тази насока разбирам противоречивата съдебна практика в очертания аспект като необходима фаза в процеса на утвърждаване смисъла на закона. Затова и утвърдената добра практика изрично предписва възможност за отклоняване както от следваната до момента практика от самия съдия, така и от предходно формирана незадължителна съдебна практика (срв. пар. 49 от Становище 11 (2008) на Консултативния съвет на Европейските съдии (КСЕС) на вниманието на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно качеството на съдебните решения) и то без оглед дали и доколко адекватната в случая теза е била възприета вече от състав на касационната инстанция. Практиката не става противоречива, понеже състав на ВКС е възприел две различни правни становища, а тъй като различни съдилища по идентични казуси застъпват различни правни становища.
Несъмнено противоречивата съдебна практика провокира несигурност за търсещите правосъдие. Това е проблем, но той е системен. Безкритично прилагане на предходно формирана практика (въпреки принципно обосновимо основание за отклонение от нея) осуетява развитието на правото. Затова и достигнатият различен извод в рамките на институционален контрол сам по себе си не разкрива дефицит в работата на магистрата (срв. пар. 74 от Становище 11 (2008) на Консултативния съвет на Европейските съдии (КСЕС) на вниманието на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно качеството на съдебните решения) Периодично отчитаните брой отменени и потвърдени актове са критерий за оценка ефикасността на системата като цяло или териториално, съответно функционално обособени нейни органи, която обаче не се припокрива с оценката на професионална пригодност на съдията (така изрично пар. 62 от Становище № 11 и пар. 34 от Становище № 6 (2004) на Консултативния съвет на европейските съдии (КСЕС) на вниманието на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно справедлив процес в разумен срок и ролята на съдията в процеса като се вземат предвид алтернативните способи за разрешаване на спорове.)
Законът отдава изрично значение на отменените актове и в частност на причината за това. Ангажимент на кадровия орган е да утвърди механизъм за справедлива оценка качествата на съдията въз основа резултата от институцоналния контрол. Статистиката работи с бройки дела, а актуалната практика придава меродавност на количественото измерение на този критерий. Възниква обаче въпросът адекватна ли е оценка, основана на трайно следвана от съдията и несподеляна от въззивната инстанция практика (довело до множество отменени актове), ако впоследствие тази практика бъде утвърдена с тълкувателно решение? Смятам, че тази хипотеза онагледява несправедливостта на актуалния подход, който, според мен, стимулира конформизъм и по същество препятства развитието на правото. Пропускът на въззивната инстанция да преосмисли практиката си е проблем, но не за съдията, постановил отменяните актове. Затова смятам за наложително преосмислянето на този подход.
Приемам за значима, но трайно пренебрегвана тема и анализът на пилотно съдебно решение. Действащата методология не държи сметка за тези актове, когато са отменени – да си пионер категорично не е същото като да вървиш по вече прокарана пътека. От друга страна тази категория актове изобщо не се отчита. когато бъдат потвърдени. Според мен обаче те са много показателни за качествата на съдията и следва да бъдат отчетени като реално негово лично постижение.
Намирам за обективен показател за принос към развитие на правото и отправено преюдициално запитване, довело до утвърждаване приоритета на европейското пред националното законодателство или промяна в съдебната практика.
Вече стана дума за неубедителното разбиране на кадровия орган да възпроизвежда безкритично в атестационната процедура резултата от институционален контрол. Ако в рамките на конкретното дело решението на висшата инстанция слага край на спора – даденото решение обвързва страните и ангажира всички други съдилища да го зачетат, наложителен е принципно различен подход при оценка работата на съдията в атестационна процедура. Институционалният контрол се ограничава до оценка на дадено вече разрешение – в една или друга степен проблемът е очертан и е обоснован конкретен подход за разрешаване на спора. Същевременно дадената от горната инстанция оценка за съответствие често не подлежи на преоценка. Ето защо приемам за определящо не изходът от спора, отразен в крайното решение, а способността за формулиране и аргументирано отстояване на принципно защитима теза по приложението на закона (в този смисъл пар. 66 от Становище № 11 на КСЕС) Така очертаният обхват на преценка не касае съществото на спора, поради което и не подлага под съмнение изключителното правомощие на ревизиращия съд да определи решението по конкретното дело. Затова смятам, че атестиращият орган не само че може, но и дължи на собствено основание да прецени способността у атестирания да прилага утвърдените стандарти в правораздаването и да осигури необходимото признание.
От друга страна, въвеждането на предложения подход, освен че създава съпричастност към развитие на правото у всеки правоприлагащ магистрат, съставлява реално средство за мотивацията му към отговорно осъществяване на правораздавателната компетентност. Възприемането му обезпечава и реална гаранция срещу автоцензурата като възможна форма на засягане на индивидуалната независимост, неизбежно рефлектираща и върху усещането у страните за справедливост.
Освен това, единствено критичният поглед към обосновката на предходно дадено решение и приоретизирането на аргументите, а не безкритичното подчинение на авторитет, е в състояние да осигури ценностен дебат за съдържанието на правото. На тази основа логично е и адвокатите да разпознаят своята роля и отговорност при обезпечаване на върховенството на правото, допринасяйки за съкращаване във времето процеса по утвърждаване духа на нормата.
Дължимото признание предполага в атестацията да бъдат отчетени и допълнително осъществените ангажименти извън пряката дейност по правораздаване, но идентифицирани като полезни например за обезпечаване функционирането на съда (заместване на административен ръководител от редови съдия, осъществяване функциите на съдия по вписвания в т.нар. “малки съдилища”) или за утвърждаване авторитета на институцията.
Убеден съм, че ефективно обезпеченото право на участие на оценявания магистрат в атестационната процедура изисква яснота за интерпретацията на всеки идентифициран проблем. От тази гледна точка давани негативни оценки от ИВСС, особено в рамките на проверки, недовели до иницииране на дисциплинарна процедура, прилагани като материали към атестационните процедури изискват еднозначен отговор. Приемам за наложително обсъждането им с атестирания, на която основа атестиращият орган да формира собствено становище по идентифицирания проблем, което и да огласи в атестационния формуляр. При констатация за необоснована оценка кадровият орган дължи да се противопостави на подобна практика.