Атестиране

Утвърдената понастоящем процедура преодолява недостатъка на атестиране чрез ад хок създадена конкурсна комисия без ресурно обезпечаване на тази дейност. Намирам и съсредоточаването на оценъчната дейност в правомощията на орган, съставен преимуществено от съдии, избрани от съдии като гаранция за унифициран подход в оценъчната дейност. Намирам обаче за необходима реална гаранция в тази насока.

Споделям тезата, че преминат институционален контрол е основа и за качествена оценка на работата. Изключителна отговорност на магистрата е да осигури разрешаване на всеки поставен пред него въпрос съобразно смисъла на формално очертаното правило за поведение. От тази гледна точка и при липса на формирана задължителна съдебна практика магистратът не само може, но и дължи непосредствено да изследва съдържанието на правилото. Ето защо смятам за наложително в рамките на атестационната процедура и с оглед нормативно предписания показател за оценка – основание за ревизия на постановения акт, да бъде утвърдена категорията „противоречива практика“.

С оглед принципа за върховенство на закона принципно утвърдената свобода на преценка бива ограничена от дадено тълкувание от установен със закон авторитет. Принципът на правна сигурност макар и да предпоставя безусловно необходимата предвидимост на съдебния акт, не освобождава съдията без оглед на съда, в който правораздава, да гарантира върховенството на закона. Противопоставено съображение на предходно застъпена теза и неизследвани до момента пряко ангажира решаващият съд да осигури утвърдения стандарт за разрешаване на повдигнатия въпрос при пълно и обстойно изследване на наведените доводи. От друга страна подтискането на възможна интерпретация на закона, обезпечаваща достигане на по-високо ниво на защита на субективното право, пряко се конфронтира с очакването случаят да бъде разрешен в съответствие с духа на нормата и поставя под въпрос индивидуалната независимост, която магистратът дължи непосредствено да отстоява. Разбирам противоречивата съдебна практика в очертания аспект като необходима фаза в процеса на утвърждаване смисъла на закона. В тази насока и утвърдената добра практика изрично предписва възможност за отклоняване както от следваната до момента практика от самия съдия, така и от предходно формирана и незадължителна съдебна практика1.

Смятам произтичащата от противоречивата съдебна практика несигурност за търсещите правосъдие за системен проблем. Преодоляването му обаче не може да бъде принципно обосновано посредством очакване съдията да прилага безкритично предходна практика при положение, че има достатъчно основание да се отклони от нея. В рамките на отделното производство авторитетът на съдилищата е наложителен за обезпечаване на защита в разумен срок. Ето защо приемам произтичащата от противоречивата съдебна практика несигурност за търсещите правосъдие за системен проблем. Преодоляването му обаче не може да бъде принципно обосновано посредством очакване съдията да прилага безкритично предходна практика при положение, че има достатъчно основание да се отклони от нея. В рамките на отделното производство авторитетът на съдилищата е наложителен за обезпечаване на защита в разумен срок. Смятам обаче, че при оценка качествата на магистрата наложителен е друг подход.

Достигнатият различен извод при условията на институционална проверка сам по себе си не разкрива дефицит в работата на магистрата2. Проблемът ясно се откроява при утвърдена впоследствие практика, потвърждаваща застъпената от магистрата теза. От друга страна усещането, че ВКС е единствен стожер на законността дискредитира останалите съдилища и до голяма степен обяснява засиления интерес при търсене на защита, водещо до свръхнатовареност на този орган на съдебната власт.

Безусловно дължимите адекватна оценка на професионалната пригодност и признание за отговорно отношение към работата предпоставят обективната й оценка. Това неминуемо налага атестиращият орган на собствено основание да прецени способността у оценявания магистрат да прилага утвърдените стандарти в правораздаването. Ето защо смятам за определяща способността за формулиране и аргументирано отстояване на принципно защитима теза по приложението на закона3. Тази преценка не касае съществото на спора, поради което и не подлага под съмнение изключителното правомощие на съда да определи решението по конкретното дело. Такъв подход освен, че създава съпричастност към развитие на правото у всеки правоприлагащ магистрат, съставлява реално средство за мотивацията му към отговорно осъществяване на правораздавателната компетентност. Възприемането му обезпечава и реална гаранция срещу автоцензурата като възможна форма на засягане на индивидуалната независимост, неизбежно рефлектираща и върху усещането у страните за справедливост.

Освен това, критичният поглед към обосновката на предходно дадено решение и придадената меродавност на аргументите е в състояние да осигури ценностен дебат за съдържанието на правото. На тази основа логично е и адвокатите да разпознаят своята роля и отговорност при обезпечаване на върховенството на закона, допринасяйки за съкращаване във времето процеса по утвърждаване духа на закона.

Оценката за професионална пригодност на магистрата не следва да се припокрива с оценката за ефикасността на системата като цяло или териториално, съответно функционално обособени нейни органи4.

Наложително е утвърждаване на гаранции за ефективно участие на магистрата в атестационната процедура. От тази гледна точка смятам за наложително събеседване с атестирания, когато в рамките на проверката бъдат констатирани данни извън отразените в единния формуляр и известни му към началото на процедурата като например резултати от проверките, осъществени от ИВСС. Този подход би подпомогнал Комисията по атестирането и конкурсите при преценката й за пълнота на осъщественото изследване на дейността. От друга страна едва произнасянето позволява яснота за становището на атестиращия орган. От тази гледна точка непосредствено обсъдените от Комисията по атестирането и конкурсите доводи и твърдения утвърждават регламентираната понастоящем процедура по възражение по отношение възприетата от атестиращия орган оценка като реална възможност на вниманието на кадровия орган – съответната колегия при ВСС, да бъдат поставени допълнителни аргументи в подкрепа на отстояваната теза, ако оценяваният намира такива. Предварително очертаните факти, въз основа на които атестиращият орган ще формира становището си, създава предвидимост на процедурата по атестация. Освен това, обезпеченото участие още на етап събиране на информация би спестил процедурно време.

От друга страна безусловно необходимият кратък срок за възражение създава ненужно напрежение, а формалното му упражняване в очакване тезата да бъде развита непосредствено пред кадровия орган, неоправдано ангажира както време за самия магистрат, така и процесуално време за кадровия орган.

Убеден съм, че ефективно обезпеченото право на участие на оценявания магистрат в атестационната процедура предполага яснота за интерпретацията на повдигнатия проблем от органа, овластен да наложи решение. От тази гледна точка актуалният вариант на процедурата практически обезсмисля изискването за изслушване, доколкото между депозираното възражение и момента на изслушването липсва обективирано становище по повдигнатите въпроси.

От друга страна адекватно обезпеченото участие на магистрата още във фазата по изясняване на въпросите изключва необходимостта кадровият орган да се ангажира непосредствено с това. Вярвам, че при тези условия нуждата от непосредствено изслушване от кадровия орган отпада, а когато, допълнително повдигнатите с възражението въпроси или констатирано бездействие на атестиращия орган налагат това, изслушването би могло да бъде фокусирано върху конкретно и предварително формулирани въпроси включително при обезпечена вече допълнителна информация.

← Назад
Кадрови подбор и професионално развитие

Напред →
Конкурси

1 срв. пар. 49 от Становище 11 (2008) на Консултативния съвет на Европейските съдии (КСЕС) на вниманието на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно качеството на съдебните решения

2 срв. пар. 74 от Становище 11 (2008)

3 срв. пар. 66 от Становище 11 (2008)

4 Тази теза изрично е застъпена по отношение на съдилищата в пар. 62 от Становище ? 11 (2008) на КСЕС и Становище 6 (2004) на КСЕС

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *